В края на XIX в. засилената икономическа конкуренция между големите европейски държави и борбата за завоюване на нови колонии умножават рисковете от война, дори от световна война. Засилват се и различни националистически движения, които изострят напрежението между етническите групи. Отговорът на привържениците на мирното разрешаване на вътрешни и международни конфликти е организирането на международни пацифистки прояви.
Ръководителите на големите държави съзнават, че участват в опасна игра, и се опитват да постигнат някаква форма на международно сътрудничество. През 1899 г. в Хага се провежда конференция на 27 държави, между които и САЩ и Япония наред с многото европейски, и се приемат конвенции (съглашения) за мирно разрешаване на международни конфликти и за правила за бойните действия по суша и море. Създаден е Постоянен арбитражен съд със седалище в Хага, съставен от юристи, представени от различните страни, който да разрешава възникналите конфликти. През 1907 г. в Хага се провежда нова конференция с участието на почти всички тогавашни държави — към 27-те се присъединяват 17 държави от Латинска Америка. Конференцията поправя и допълва конвенцията от 1899 г. и приема множество нови, с които подробно се урежда как по „по-цивилизован“ начин да се водят възможните бъдещи бойни действия.
В началото на XX в. тревогата на пацифистите, на различните лиги (съюзи, движения) за правата на човека, на учени и писатели и т. н., че човечеството се движи към военна катастрофа, нараства. В антивоенната кампания се включва Вторият интернационал с декларации на свои конгреси срещу войната. Социалдемократите издигат утопичната идея за организирането на Европейски съединени щати след завоюването на властта.
С избухването на световната война и особено с нейното затягане шовинистичното опиянение отстъпва място на трезвия анализ на причините за войната. Предложени са от пацифистки и религиозни организации, от либерални и социалдемократически клубове и от отделни лица над 50 проекта за създаване на световна организация, която да изключи всякакви възможности за нова световна война. Правителствата на воюващите не могат да пренебрегнат законното желание на народите да живеят в мир и включват в своята пропаганда идеята за Общество на народите. През 1916 г. Аристид Бриян е министър-председател на Франция и свързва името си с тази идея, а на 5 юни 1917 г. Камарата на депутатите се произнася и официално за създаване на Общество на народите след края на войната. Всички воюващи държави приемат 14-ата точка на Уилсън и с това фактически узаконяват идеята за Обществото.
Във Великобритания дори се подготвят проекти за бъдещата организация. Тук идеята за Обществото е издигната от Фабианското общество и от лейбъристката партия преди Уилсън, а в началото на 1918 г. е подета от създаден от министъра на външните работи Балфур Комитет за Общество на народите. Проектът предлага принципите, които трябва да залегнат между държавите, за да се предотврати войната. Истинският скелет на Обществото е изграден през ноември 1918 г. в меморандум, подготвен от правителството на Великобритания.
На конференцията за мир в Париж свои идеи-проекти за Обществото предлагат и делегациите на САЩ, Франция, Италия и скандинавските страни. За да засили легендата, че е „апостол на мира“, Уилсън предоставя резиденцията, в която е настанена делегацията на САЩ — суперлуксозния хотел „Крийон“, за седалище на комисията на 19-те, която съгласува проектите, и дори я оглавява. И в тази комисия се води „борба под и над масата“ — вежливо се разменят ритници, придружени с усмивки. Великобритания брани своите морски и колониални интереси, Франция — позицията си на първа континентална сила, а САЩ вече се виждат в ролята на световен лидер.
Уставът на ОН е подписан от 27-те държави — победителки във войната, и от доминионите на Великобритания Канада, Австралия, Южна Африка и Нова Зеландия, от Индия, на която се дава и без да е независима, право на членство, и от 13-те запазили неутралитет във войната държави.
„Големият фал“ на Обществото започва с рождението му — Сенатът на САЩ отхвърля Версайския договор поради несъгласие с членове от Устава на ОН. „Ерата Уилсън“ завършва с недопускането в ОН на победените във войната държави — те е трябвало да доказват с „добро поведение“, че няма да искат ревизия на мирните договори. Австрия и България са приети в 1920 г. (на 16 декември заедно с нашата страна са приети и Албания, Люксембург, Финландия и Коста Рика), Унгария — в 1922 г., Германия — в 1926 г., Турция — в 1932 година. Идеята ОН да се превърне в крепител на статуквото не е прикривана от създателите му. Веднага след края на войната Лойд Джордж заявява, че ОН „е съвършено необходима предпоставка за трайния мир“ и то ще защитава малките нации „от алчността и честолюбието на гладните съседи“.