Лори и Чет нервно се засмяха.
— Добре, умнико — продължи Калвин. — Искам да зная дали си готов да заложиш нещо на диагнозата, която току-що обяви…
— Не знаех, че в този институт се играе комар — не му остана длъжен Джак.
— В този институт не се играе комар, но когато някой обявява чумата като най-вероятна диагноза, ние очакваме и съответната обосновка. Затова ти предлагам един облог… Какво ще кажеш за десет долара?
— Мога да си ги позволя — сви рамене Джак.
— Значи се договорихме — кимна Калвин. — А сега ми покажете Пол Плоджит — човекът, когото застреляха в Световния търговски център…
— На шеста маса — рече Лори.
Калвин бавно тръгна в указаната посока, а останалите гледаха след него. Първа се обади Лори.
— Защо го провокираш? — тихо попита тя. — Не разбирам защо си усложняваш живота…
— Той ме провокира пръв — отвърна Джак.
— Но той е заместник-директор и може да си го позволи — обади се Чет. — Освен това диагнозата ти ми се струва малко прибързана. На твое място бих я поставил доста по-надолу в списъка на вероятностите…
— Убеден ли си в това? — стрелна го с поглед Джак. — А защо не погледнеш още веднъж тези почернели пръсти? Нима не помниш, че през XIV век са наричали тази болест „Черната смърт“?
— Но през XX век вече знаем, че този тромбозен ефект може да бъде причинен от още куп заболявания — контрира Чет.
— Правилно — кимна Джак. — Затова бях близо до мисълта за туларемия…
— А какво те накара да се откажеш от нея? — погледна го с любопитство Лори. Вътре в себе си тя беше убедена, че туларемията е точно толкова невъзможна, колкото и чумата.
— Чумата ми звучи по-драматично — усмихна се зад маската си Джак.
— Никога не съм сигурна кога говориш сериозно и кога се майтапиш — намуси се Лори.
— И аз — отвърна Джак.
Лори поклати глава. Имаше моменти, в които изобщо не можеше да понася този човек.
— Добре — рече с въздишка тя. — Ако си приключил с Нодълман, залавяй се със следващия…
— Още не съм обработил мозъка — отвърна Джак.
— Тогава почвай, какво чакаш?
Лори се обърна и тръгна към масата си.
ВТОРА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 г. 9:45 ч. Ню Йорк
Терез Хейгън спря и погледна затворената врата на голямата заседателна зала, която наричаха „хижата“. Това необичайно название отговаряше на необичайното подреждане на помещението зад затворената врата — точно копие на извънградската къща на Тейлър Хийт, изградена на брега на едно езеро в Ню Хемпшайър. А Тейлър Хийт беше ГИД — главен изпълнителен директор на динамичната и бързо разрастваща се рекламна агенция „Уилоу и Хийт“, която имаше всички шансове да заеме място сред първите десет в страната.
Уверила се, че никой не я вижда, Терез се наведе и долепи ухо до ключалката. Отвътре се чуваха гласове.
Изправи се и с ускорен пулс се насочи към кабинета си, който се намираше в дъното на коридора. Както винаги, възбудата я обзе бързо. Пет минути в службата бяха достатъчни, за да усети ускоряване на пулса. Никак не й хареса фактът, че в „хижата“ — обичайното работно място на ГИД, се провежда заседание, за което не е уведомена. Терез беше директор по творческите въпроси на агенцията и беше убедена, че трябва да знае всичко, което става тук.
Но тук ставаха много неща. Миналият месец Тейлър Хийт изненадващо обяви, че възнамерява да се оттегли и да отстъпи мястото си на Брайън Уилсън, президента на компанията. Това автоматически повдигна въпроса кой ще заеме поста на Уилсън. Основни кандидати бяха Терез и Робърт Баркър — финансовият директор на компанията. Но никой не знаеше дали Тейлър няма да покани някой човек отвън.
Терез свали палтото си и го закачи в гардероба. Секретарката й Марша Девънс говореше по телефона и тя бързо огледа бюрото си за някое извънредно съобщение. Но върху плота лежеше обичайната купчина с листчета за телефонни обаждания и нищо друго.
— В „хижата“ има заседание — подвикна от стаята си Марша, приключила с телефона. Беше дребна жена с гарваново-черна коса. Терез я ценеше заради особената й интелигентност, ефикасност и интуитивност — качества, които липсваха напълно у четирите предишни секретарки, които беше сменила само за една година. Имаше изключително високи изисквания към своите сътрудници, които трябваше да бъдат неуморни и всеотдайни като самата нея.
— Защо не ми позвъни у дома? — попита Терез.
— Направих го, но вече бяхте тръгнала — отвърна Марша.
— Кои са участниците в заседанието?
— Не зная. Обади се секретарката на господин Хийт и каза, че вашето присъствие е желателно.