— Затваряй си устата и гледай къде да паркираме! — скастри го Туин. — Това ще бъде среща между братя, оръжията са излишни…
— Ами ако те си носят патлаците?
— Хей, ти наистина не вярваш на никого! — направи гримаса Туин, после сръчно завъртя волана към мястото, току-що освободено от някакъв микробус. — Ей това се вика късмет!
Дръпна ръчната спирачка и изгаси мотора.
— Тук пише, че паркирането е разрешено само за служебни коли — залепи нос за стъклото Би Джей.
— И ние сме по служба! — ухили се Туин и отвори вратата. — Хайде, размърдай си черния задник!
Прекосиха улицата и се насочиха към входа на парка. Туин погледна часовника си. Бяха подранили, въпреки проблемите с паркирането. Винаги предпочиташе да е пръв на подобни срещи, за да може да огледа терена. Не, че не вярваше на братята от другата банда, но предпазливостта никога не е излишна.
Този път обаче го очакваше изненада. Очите му пробягаха по мястото на срещата и срещнаха тежкия поглед на един огромен мъжага.
— Охо — промърмори под нос той.
— Какво има? — тревожно попита Би Джей.
— Братята са тук преди нас.
— Какво искаш да направя? — моментално засече обекта и Би Джей.
— Нищо — отвърна Туин. — Продължавай да вървиш…
— Тоя тип изглежда прекалено спокоен и това ме плаши — промърмори Би Джей.
— Млъквай!
Туин се насочи право към мъжагата, който продължаваше да го гледа право в очите. Вдигна ръка, присви палец сякаш натиска невидим спусък и рече:
— Уорън!
— Позна — отвърна онзи. — Как вървят работите?
— Горе-долу — отвърна Туин и вдигна ръката си с дланта напред. Уорън стори същото, дланите им шумно се срещнаха. Това беше поздрав между двама равнопоставени мъже, нещо като ритуалното ръкостискане на преуспяващите банкери.
— Този тук е Дейвид — рече Уорън и махна с ръка към придружителя си.
— А този — Би Джей — повтори жеста му Туин.
Дейвид и Би Джей си размениха хладни погледи, но запазиха мълчание.
— Ще ти го кажа направо, човече — започна Туин. — Не знаехме, че докторчето е под твоя протекция. Би трябвало да помислим за това, но решихме, че едва ли ще се занимаваш с някакъв бял боклук…
— А ти какви отношения имаш с него? — попита Уорън.
— Отношения ли? — учуди се Туин. — Нямам никакви отношения!
— Тогава защо искаш да го свитнеш?
— За малко дребни пари, братко — усмихна се Туин. — Един бял задник, който живее в нашия район, помоли да предупредим доктора за нещо, което не бива да върши… Той не се вслуша в съвета и белият задник ни предложи още малко мангизи да го махнем…
— Искаш да кажеш, че докторът няма делови отношения с вас, така ли? — присви очи Уорън.
— Не, по дяволите! — презрително се усмихна Туин. — В нашите операции няма място за разни шантави доктори!
— В такъв случай трябваше да дойдеш да си поговорим — изръмжа Уорън. — Щяхме да те светнем за доктора. Приехме го да играе баскет с нас и трябва да ти кажа, че не е много слаб… Вече четири-пет месеца е на площадката. Съжалявам за Реджиналд. Ако бяхме си поговорили, това нямаше да се случи.
— Аз пък съжалявам за онова хлапе — въздъхна Туин. — И това не биваше да се случва… Но бяхме страшно ядосани заради Реджиналд! Направо не ни се вярваше, че един наш брат ще замине заради някакъв шантав бял доктор!
— Значи сме квит — отсече Уорън. — Снощните събития не се броят, защото не сме участвали в тях…
— Знам — въздъхна Туин. — А това твое докторче е като котките, има поне девет живота! Още не мога да разбера как по дяволите онова ченге успя да реагира толкова бързо! И защо изобщо беше там? Да не би да е ясновидец, мамка му?
— Важното е да сключим примирие — рече Уорън.
— Дяволски си прав — кимна Туин. — Стига сме се гърмяли, и без това си имаме достатъчно неприятности!
— Примирието включва и доктора — изгледа го предупредително Уорън. — Оставяте го на мира, нали?
— Толкова ли ти пука за това бяло копеле?
— Да.
— Добре, човече — въздъхна Туин. — Мангизите и без това не бяха нищо особено.
Уорън вдигна ръка и Туин плесна дланта му. После направиха обратното.
— Умната — рече Уорън.
— Ти също — ухили се Туин.
Уорън направи знак на Дейвид и двамата бавно се отдалечиха по посока на Арката на Уошингтън, издигаща се в началото на Пето авеню.
— Не беше чак толкова лошо — промърмори Дейвид.
Уорън само сви рамене.
— Вярваш ли му?
— Да — рече с въздишка Уорън. — Той е търговец на наркотици, но не е глупак. Ако тази война продължи, с нас ще е свършено…
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Сряда, 27 март 1996 год. 17:45 ч.