Джак се чувстваше зле. Започна да се схваща, мускулите го боляха: Седеше в микробуса вече много часове и внимателно наблюдаваше клиентите, които влизаха и излизаха в заложната къща. Опашки нямаше, но хората се нижеха в стабилен поток. Повечето от тях бяха бледи и изпити, което навеждаше на мисълта за нелегален бизнес с хазарт или наркотици.
Кварталът беше опасен — Джак усети това в момента, в който се появи тук. А преди малко, след като започна да се стъмнява, някой направи опит да отвори дясната врата на микробуса с щанга, въпреки че той продължаваше да седи в кабината. Наложи се да извика и да заблъска по стъклото, за да прогони нахалника.
Час по час хвърляше по някое хапче ефизол в устата си, но облекчение нямаше. Гърлото му гореше, появи се и суха кашлица. Натрапчивата мисъл, че е пипнал смъртоносния грип от Глория Хернандес, не излизаше от главата му. Максималната дневна доза римантадин беше две хапчета, но след появата на кашлицата той глътна и трето.
Търпението му бе възнаградено точно когато се канеше да вдигне бялото знаме и да си признае, че целият този театър е разигран за нищо. Първоначално мъжът не привлече любопитството му с нищо, вероятно защото се появи пеш. Носеше протъркано скиорско яке с качулка — като повечето клиенти на заложната къща преди него. Но излезе навън с пакета на Джак в ръце. В това нямаше никакво съмнение, тъй като оранжевите етикети за опасност ясно се виждаха в здрача.
Наложи се да вземе решение за броени секунди. Не беше сигурен дали да напусне микробуса и да осъществи проследяването пеша, или да го стори като подкара бавно след човека, който спокойно се насочи към Боуъри. В крайна сметка избра първия вариант, преценил, че един пълзящ край тротоара микробус ще изглежда твърде подозрително. Мъжът със скиорското яке зави надясно по Елдридж стрийт. Джак надникна иззад ъгъла точно навреме, за да го види как влиза във входа на един блок.
Сградата беше на пет етажа, копие на останалите по улицата. На всеки етаж имаше по един голям холен прозорец, с два по-малки от двете му страни. Аварийната стълба беше прикрепена към левия калкан, а магазинът на уличното ниво беше празен, с табела за отдаване под наем на витрината.
Светеше само на втория етаж. Апартаментът по всяка вероятност беше празен, тъй като на прозорците нямаше завеси, а стените бяха голи.
Джак нерешително спря. Очите му внимателно опипваха блока. Междувременно светна и на петия етаж, някой отвори един от страничните прозорци. Не беше сигурен дали това е човекът, когото следеше…
Уверил се, че никой не му обръща внимание, Джак пресече уличното платно и побутна входната врата. Озова се в малко входно антре, на стената вляво имаше четири пощенски кутии. Само две от тях имаха табелки. Г. Хейлбърн на втория етаж, Р. Овърстрийт на петия. Никаква следа от лаборатория „Фрейзър“.
До пощенските кутии имаше домофон с четири звънеца. Първата му мисъл беше да звънне на петия етаж. Отказа се, просто защото не знаеше какво да каже. Остана на място, опитвайки се да открие изход от ситуацията. По някое време забеляза, че пощенската кутия на петия етаж не е заключена.
Посегна към нея, но в същия момент вътрешната врата на сградата рязко се отвори. Джак почти подскочи от изненада, но все пак успя да се извърне с гръб към човека, който напускаше сградата. Той забързано се плъзна покрай него без да му обръща внимание. С крайчеца на окото си Джак успя да забележи найлоновото яке, миг по-късно човекът изчезна навън.
Реагира бързо и успя да сложи крак на вътрешната врата. Хвърли поглед зад себе си, но непознатият беше изчезнал. Влезе в сградата и остави вратата да се захлопне зад гърба му. Стълбището се извиваше покрай металната клетка на асансьора, който очевидно беше пригоден за товари. Това личеше както от необичайните му размери, така и от вратата, която се отваряше нагоре.
Стъпи на металния под на кабината и натисна бутона за петия етаж.
Асансьорът беше бавен и шумен, но все пак действаше. Скоро се озова на последната площадка, пред очите му се показа солидна врата без табелка. Нямаше звънец, наложи се да почука. Надяваше се, че вътре няма никой. Почука още няколко пъти, после завъртя топката на бравата. Вратата беше заключена.
Обърна се. Стъпалата водеха нагоре, вероятно към покрива. Изкачи се на горната площадка и дръпна една метална врата. Тя се заключваше отвътре и през нея действително се излизаше на покрива. Подпря я с трупчето, което очевидно беше изправено до стената с тази цел, после предпазливо излезе навън и се насочи към предната част на покрива. На фона на притъмнялото небе смътно се очертаваха перилата на аварийната стълба, които стърчаха над перваза.