— Проклет да си! — проплака внезапно Терез, спусна ударника на револвера и го захвърли встрани. После се втурна обратно към дивана, стиснала глава с две ръце.
Ричард се почувства виновен за това, което каза. Загубата на бебе и съпруг беше ахилесовата пета на сестра му. Пристъпи към дивана и седна на ръба.
— Извинявай — погали я по гърба той. — Не мисля това, което казах. Просто не съм на себе си…
Терез вдигна глава и изтри очите си с юмрук.
— Аз също не съм на себе си… Не мога да повярвам, че се разревах като малко дете! На всичкото отгоре май се разболявам. Гърлото ми е ужасно възпалено…
— Искаш ли още един аспирин? — попита Ричард.
— Не — поклати глава Терез. — Защо Туин каза, че е дал дума на някого?
— Не знам — посърна Ричард.
— А защо не му предложи повече пари?
— Нямах време, защото той прекъсна разговора…
— Тогава му позвъни отново! — тръсна глава Терез. — Крайно време е да се махаме оттук!
— Колко да му предложа? — попита Ричард. — Знаеш, че не разполагам с толкова пари, с колкото разполагаш ти…
— Колкото поиска — отвърна Терез. — На този етап не можем да се ограничаваме в разходите.
Ричард вдигна слушалката. Насреща го осведомиха, че Туин го няма и ще се върне най-рано след един час.
— Налага се да чакаме — въздъхна Ричард, след като остави слушалката.
— Нищо ново под слънцето — беше коментарът на Терез, която се просна на дивана и придърпа вълненото одеало върху себе си. — По-студено ли става, или имам треска?
— Аз също треперя — промърмори Ричард и отиде да хвърли нови пънове в огъня. После също легна на дивана с одеало върху гърдите си. Взе една книга и направи опит да чете, след което я захвърли и въздъхна: — На всичкото отгоре започвам да се тревожа и от нещо друго…
— Какво? — попита със затворени очи Терез.
— Джак кашля и киха непрекъснато…Мисля, че може би е лепнал един от моите вируси, които пуснах в овлажнителите на въздуха…
Стана от дивана, уви одеалото около себе си и се прехвърли в кухнята. Джак обаче отказа да отговори на въпроса му.
— Хайде, докторе — подкани го с раздразнителен глас той. — Не ме карай да те удрям отново!
— Какво значение има това? — подвикна откъм дневната Терез.
— Огромно — отвърна Ричард. — Моите вируси имат всички шансове да се окажат щамът, който е предизвикал тежката епидемия пред 1918 година. Пробите взех от двама замръзнали ескимоси в Аляска, починали от вирусна бронхопневмония точно по онова време…
— И аз започвам да се тревожа — промърмори Терез, появила се на вратата на кухнята. — Наистина ли мислиш, че може да е пипнал тези вируси, а ние да сме се заразили от него?
— Напълно възможно — кимна Ричард.
— Но това е ужасно! — пребледня Терез и сведе очи към Джак: — Наистина ли си се заразил?
Джак не знаеше дали трябва да отговори положително. Просто защото не беше сигурен кое ще ги ядоса повече — истината, или мълчанието.
— Не ми харесва, че не отговаря — промърмори Ричард.
— Той е съдебен патолог и вероятно е бил изложен на заразата — рече с въздишка Терез. — Сам ми каза по телефона, че починалите от грип са били закарани в техния институт…
— Те не са страшни — поклати глава Ричард. — Страшни са живите болни — онези, които кихат и кашлят…
— Но съдебните патолози нямат контакт с живи хора — възрази Терез. — Техните пациенти са мъртви…
— Вярно е — кимна Ричард.
— Освен това Джак не е чак толкова болен. Има настинка и нищо повече… Ако беше пипнал твоя бацил, щеше да е много по-болен, нали?
— Права си — въздъхна с облекчение Ричард. — Аз просто не разсъждавам както трябва. Ако беше пипнал вируса от 1918-та, отдавна вече да е труп!
Братът е сестрата с облекчение се върнаха на диваните.
— Не мога да изкарам още дълго — промърмори Терез. — Особено в състоянието, в което се намирам в момента…
В пет и четвърт, точно един час след първото си обаждане, Ричард отново вдигна телефона. Този път насреща вдигна самият Туин.
— Защо по дяволите ми нарушаваш спокойствието? — гневно попита негърът.
— Искам да ти направя по-добра оферта — отвърна Ричард. — Хилядарка явно е малко, тъй като трябва доста да попътуваш… Колко биха те задоволили?
— Ти май не си ме разбрал правилно — изръмжа Туин. — Казах ти, че не мога да го направя. Толкоз по въпроса. Играта свърши.
— Две хиляди — рече Ричард, доловил одобрителното кимане на Терез.
— А бе ти глух ли си? — изрева Туин. — Колко пъти да повтарям, че…