— Доволен съм да бъда на най-ниското стъпало — рече той и започна да пука кокалчетата на пръстите си.
— И нямаш желание да получиш сертификат от Борда? — изгледа го изненадано Чет.
— Искам сертификат, разбира се — отвърна Джак. — Но това е нещо друго, нещо лично, което засяга единствено мен. Не ми пука за останалото — престижните постове, вечното желание на хората да бъдат началници. Аз искам да се занимавам с практическа патология и толкоз. Бюрокрацията и бумащината могат да вървят по дяволите!
— Исусе! — рече Чет и също спусна краката си. — В момента, в който си позволя да мисля, че поне мъничко те познавам, ти бързаш да ме пратиш в публиката… Работим в една и съща стая вече почти пет месеца, но ти продължаваш да си пълна загадка за мен. Не зная дори къде живееш, по дяволите!
— Аз пък не знаех, че това те интересува — подразни го Джак.
— Стига де, знаеш какво имах предвид!
— Живея в Горен Уест Сайд и това не е държавна тайна — рече Джак.
— Някъде около Седемдесета улица? — вдигна вежди Чет.
— По-нагоре…
— Осемдесета?
— Давай още малко…
— Нима искаш да кажеш, че живееш след Деветдесета?
— И още как — кимна Джак. — Живея на Сто и шеста…
— Пресвети Божи, но това е Харлем! — възкликна Чет.
Джак сви рамене, придърпа стола си и отвори една от папките, които бяха пръснати върху бюрото му.
— Какво толкова? — промърмори той.
— Но защо човек като теб трябва да живее в Харлем? — продължаваше да се диви Чет. — В този град има цял куп по-хубави и по-безопасни квартали…
— Аз виждам нещата иначе — поклати глава Джак. — Освен това, в квартала ми е пълно с игрища, а аз съм луд по баскетбола…
— Май изобщо си луд! — промърмори Чет. — Точно около тези игрища се събират най-опасните квартални банди. Страхувам се, че някой ден ще те видя на бетонната маса, дори и да оцелееш от ежедневната си велосипедна одисея!
— Нямам никакви проблеми — възрази Джак. — Особено след като платих за поставянето на осветление и нова табла, а след това купих и няколко топки… Кварталната банда очевидно е оценила жеста ми, тъй като се държи с мен приятелски и съвсем миролюбиво…
Чет втренчи поглед в колегата си. Направи опит да си го представи на баскетболната площадка в Харлем, заобиколен от местните обитатели. Те няма начин да не са забелязали очебийната разлика, тъй като Джак беше човек с изключително бяла кожа и светлокестенява коса, подстригана късо, в стил Юлий Цезар. Едва ли имат представа що за човек е той, още по-малко пък, че е доктор… После с въздишка си призна, че и той не знае за колегата си Бог знае колко повече.
— Какво си правил преди да постъпиш в Медицинския Факултет? — попита на глас той.
— Учих в колеж — отвърна Джак. — Като всички, които са имали намерение да следват медицина. Не ми казвай, че ти не си бил в колеж…
— Бил съм, разбира се — кимна Чет. — Но Калвин е прав като казва, че си особен чешит… Знаеш какво имам предвид, нали? Специализирал си патология и си завършил стажа си горе-долу по едно и също време с мен. Но какво си правил преди това? — Този въпрос му се въртеше в главата от месеци, но едва сега му се отдаде възможността да го зададе.
— Работех като офталмолог — отвърна Джак. — Имах нелоша частна практика в Шампейн, Илиноис. Бях един съвсем обикновен и малко консервативен провинциален доктор…
— Да бе! — усмихна се с недоверие Чет. — А аз бях будистки монах! Искам да кажа, че просто не те виждам като офталмолог… Прекарах доста време като лекар в „Бърза помощ“ на трисменен режим, преди да видя дневната светлина и все пак имам някакъв опит… Просто не те виждам в ролята на консервативен провинциален доктор!
— Но бях точно такъв — промълви Джак. — Освен това се казвах не Джак, а Джон… Едва ли щеше да ме познаеш. Бях доста по-пълен, с по-дълга коса, която носех на път — съвсем като гимназист. А що се отнася до облеклото бих казал, че имах слабост към двуредовите, леко вталени костюми…
— Но какво те накара да се промениш? — попита Чет и хвърли поглед към черните джинси и синята риза с разкопчана яка на колегата си.
На вратата се почука и двамата се обърнаха едновременно. В кабинета влезе Агнес Фин, началник на микробиологическата лаборатория. Беше дребна и сериозна жена с многодиоптрови очила и стегната на кок коса.
— Току-що се натъкнахме на нещо доста изненадващо — обърна се към Джак тя. В ръката си държеше лист хартия, а от поведението й личеше, че се колебае дали да влезе.
— Какво, ще гадаем ли? — подхвърли Джак. Любопитството му моментално се пробуди, тъй като Агнес нямаше навика да носи лично резултатите от лабораторните изследвания.