Присъстващите моментално се насочиха към изхода. Джак изравни крачка с Кати Макбейн и тихо попита:
— Кой е господин Кели?
— Президентът на болницата — отвърна младата жена.
Джак кимна с глава. Преди години ръководителите на болници се наричаха администратори и обикновено имаха медицинско образование. Но това беше по времето, когато основен приоритет на болниците беше здравето на техните пациенти. А днес всичко се гради според правилата на бизнеса и печалбата, затова не е чудно, че администраторите са се превърнали в президенти…
Джак потръпна от нетърпение. Като президент на болницата, господин Кели се явява и пряк представител на „АмериКеър“. Следователно главоболието, което се надяваше да му причини, щеше да бъде главоболие и за цялата гигантска корпорация.
В стаята на дежурните сестри цареше осезаемо напрежение. Слухът за случай на чума в болницата се беше разпространил с бързината на горски пожар. Всички, които работеха на този етаж, си даваха сметка за потенциалната опасност да се окажат заразени, с такова чувство си тръгваха дори и мнозина от пациентите на амбулаторно лечение. Чарлс Кели правеше неимоверни усилия да ги успокои и настойчиво повтаряше, че практическа опасност не съществува…
— Да бе, как не! — промърмори под нос Джак и в очите му се появи отвращение. Не можеше да понася хората, които правят подобни необосновани декларации и изглеждат така, сякаш сами си вярват. Кели беше много едър, почти двуметров мъж, извисяващ се с повече от петнадесет сантиметра над Джак. Лицето му с правилни черти имаше приятен загар, в светлокестенявата му коса се преплитаха избелели кичури — сякаш току-що се беше върнал от почивка на Карибските острови. Джак изпита чувството, че гледа и слуша продавач на употребявани коли, а не президент на голямо здравно заведение.
Кели спря очи на високата фигура на Джак и им направи знак да влизат. Моментално прекрати успокоителните псалми и се насочи към паравана, който разделяше просторното помещение на две. Джак се промъкна след него, неволно притискайки се до Кати Макбейн. Едва сега забеляза, че президентът на болницата не е сам. Придружаваше го слаб мъж с квадратна челюст и оредяла коса. За разлика от блестящия костюм на Кели, той беше облечен в евтино спортно сако и панталони, които с положителност никога не бяха виждали ютия.
— Каква бъркотия, дявол да го вземе! — изръмжа Кели, без да се обръща към никого. Поведението на автомобилен търговец неусетно се беше стопило, а мястото му зае леко подигравателното държане на висш администратор. В ръката му се появи книжна салфетка, с която избърса потта от челото си и я запрати в кошчето. — Това е последното нещо, от което се нуждае тази болница! — Извърна се към доктор Цимърман и я попита дали присъствието им тук е свързано с някакви рискове — точно обратното на това, което говореше допреди малко.
— Съмнявам се — отвърна доктор Цимърман. — Но все пак трябва да бъдем сигурни…
Кели се извъртя към доктор Уейнрайт и заплашително свъси вежди:
— Как стана така, че вие научихте за инцидента преди мен? Защо не ме информирахте?
Уейнрайт обясни, че самият той току-що е чул новината от Джак и не е имал време да позвъни. Предпочел да се свърже с доктор Цимърман, за да бъдат взети спешни мерки. След това се отмести встрани и представи Джак.
Джак направи крачка напред и размаха ръка. На устата му се появи тържествуваща усмивка. Изпитваше дълбока наслада от всяка секунда и не го криеше.
С един единствен поглед Кели обхвана евтината риза, плетената вратовръзка и джинсите му, които бяха на светлинни години от собствения му костюм „Валентино“.
— Струва ми се, че главният комисар по здравеопазването спомена името ви когато ми позвъни — пренебрежително подхвърли той. — Беше доста впечатлена от бързината, с която сте поставили диагнозата…
— Ние, слугите на градската управа, винаги се чувстваме щастливи да помогнем с каквото можем — отвърна Джак.
От устата на Кели излетя къс, презрителен смях.
— Вероятно ще ви е приятно да се запознаете с един колега-слуга — изръмжа той. — Позволете да ви представя доктор Клинт Ейбълард, главен епидемиолог на Ню Йорк и член на Здравния съвет.
Джак кимна на ниското човече с физиономия на плъх, което обаче не благоволи да му отговори. От него се излъчваше зле прикрита неприязън и Джак започна да си дава сметка, че присъствието му тук дразни доста хора. Ставаше въпрос за съперничество между различни бюрократични структури.
Кели се прокашля и се извърна към Уейнрайт и Цимърман:
— Искам да не се вдига шум по този въпрос. Колкото по-малко научат медиите, толкова по-добре. Ще изпращате при мен всички репортери, които ви досаждат, аз ще имам грижата да се оправям с тях.