Стив Бери
Заплахата на патриота
Котън Малоун #9
Посвещава се на Сам Бери -
баща ми
Няма по-велико, по-благородно и по-свято
чувство на света от патриотизма.
ПРОЛОГ
Белият дом
Четвъртък, 31 декември 1936 г.
17:00 ч.
За Франклин Д. Рузвелт дори самата мисъл да се намира в една и съща стая със своя скандален посетител беше противна. Но той съзнаваше отлично колко необходим е този разговор. Беше изкарал един четиригодишен президентски мандат, а само след три седмици щеше да влезе в историята с повторното си полагане на клетва; първото се бе състояло на 4 януари 1933 г. Преди това президентите се бяха заклевали на 4 март, отбелязвайки деня, в който през 1789 г. бе влязла в сила Конституцията на Съединените щати. Но Двайсетата поправка към същата Конституция бе сложила край на тази практика. Което всъщност беше добра идея, тъй като скъсяваше времето след изборите през ноември. Бездействието убива. Рузвелт обичаше да бъде част от промяната, той мразеше да върши каквото и да било постарому.
И с особено настървение презираше представителите на „стария ред“. Като своя посетител.
Андрю Мелън бе служил десет години и единайсет месеца като министър на финансите. Започнал при Хардинг през 1921-ва, той бе останал на поста си при Кулидж, за да бъде отстранен накрая от Хувър. Последната му държавна служба бе посланик в Двора на Сейнт Джеймс, след което, през 1933-та, бе излязъл в пенсия. Твърд републиканец и един от най-богатите хора в страната, Мелън беше живото олицетворение на „стария ред“, чиято философия Рузвелт се надяваше да промени със своя „Нов курс“.
- Господин президент, ето моето предложение. Надявам се, че ще може да се реализира — подаде му един лист Мелън.
Рузвелт бе поканил този парий на следобеден чай само защото съветниците му го бяха предупредили, че има граница, до която можеш да подритваш едно бясно куче.
А той подритваше Андрю Мелън вече три години.
Всичко бе започнало малко след първото му встъпване в длъжност, когато бе разпоредил да се направи одит на данъчните декларации, подадени от Мелън през 1931-ва. Отначало имаше известна институционална съпротива срещу тази явна злоупотреба с президентските правомощия — в смисъл, че данъчните власти не могат да бъдат използвани като политическо оръжие, — но в крайна сметка нарежданията му бяха изпълнени. Мелън бе поискал възстановяване на 139 000 долара надвзети данъци. Властите установиха, че всъщност дължи още 3 089 000 долара. Обвинен бе в укриване на доходи, но голямото жури отказа да го привлече под наказателна отговорност. Без да му мигне окото, Рузвелт нареди на Министерството на правосъдието да подаде граждански иск; стигна се до дело пред Данъчно-апелативната комисия и 14 месеца минаха в изслушване на свидетелски показания и разглеждане на доказателства. Делото бе приключило едва преди броени седмици.
Намираха се в Овалния кабинет на втория етаж — любимо място за делови срещи в Белия дом. Изглеждаше претрупан и донякъде разхвърлян с множеството рафтове с книги, корабни модели и купища документи, струпани навсякъде. В камината гореше буен огън. Рузвелт беше изоставил инвалидната си количка и седеше на едно канапе. До него беше министърът на правосъдието Хоумър Къмингс. Мелън се придружаваше от Дейвид Финли, близък сътрудник на бившия финансов министър.
Рузвелт и Къмингс прочетоха предложението на Мелън.
Ставаше дума за създаване на музей на изкуствата, който да се намира в Националния мол — знаменития парк в центъра на Вашингтон. Мелън предлагаше да финансира изграждането му със собствени средства. Сградата щеше да се използва не само като хранилище за огромната му лична колекция; в нея щяха да се излагат и произведения на изкуството, които ще бъдат придобити в бъдеще.
И щеше да се нарича Национална художествена галерия.
- Не галерия „Андрю У. Мелън“? — попита президентът.
- Не искам името ми да се свързва публично със сградата.
Рузвелт огледа преценяващо посетителя си, който седеше с изправен гръб, вдигнал високо глава. Нито едно мускулче не потрепваше на лицето му, сякаш бе свикнал всички да скланят глава пред всеки негов каприз. И се запита как бе станало така, че трима поредни президенти бяха посочили този човек за член на кабинета си. За Хардинг, слаб и нелеп глупак, беше ясно; също донякъде и за Кулидж, който бе доизслужил мандата, след като Хардинг бе имал благоразумието да умре в края на втората година. Но защо през 1924 г., когато самият Кулидж бе спечелил своя пълен, четиригодишен мандат, не се бе спрял на друг кандидат за министър на финансите? Би било толкова логично. Всеки президент си води свой екип. Впоследствие Хувър бе повторил грешката, преназначавайки Мелън през 1929 г. Е, накрая се бе отървал от него три години по-късно.