Стефани слушаше.
- След няколко дни дойде пак и поиска отново достъп до компютрите, този път с моята парола. — Тера замълча за миг. — И аз му я дадох. Това е крайно нередно, знам. А той отново иска достъп тази вечер.
Стефани помисли малко, после попита:
- Това ли е всичко?
Тера кимна.
- Толкова съжалявам, наистина. Опитвах се да си върша добре работата. Знам, че ми вярвате…
- Ти наруши всичките ни правила.
Очите на Тера бяха зачервени. За момента Стефани имаше нужда от тази жена като свой съюзник, затова ѝ каза направо и без заобикалки:
- Ще си замълчим този път, но при условие, че направиш три неща.
- Всичко, което наредите, госпожо.
- Не споменавай пред никого това, което току-що ми съобщи. Дай му достъп довечера. И от този момент нататък ми докладвай всичко, което каже или направи.
Лицето на Тера светна.
- Разбира се. Ще се справя.
- А сега си върви. Махай се, иди да се наспиш. Смяната ти започва след няколко часа.
Тера отново ѝ благодари и си тръгна.
Това беше прецедент. Никога преди не бяха имали пробив в сигурността. Отрядът ѝ винаги се бе отличавал с желязна дисциплина, без инциденти, като списъкът на успехите им далеч надвишаваше малкото на брой провали. Което неизменно бе предизвиквало завистта на колегите ѝ. Но Министерството на финансите? Какво толкова държаха да докопат от архивите на „Магелан“, че да изнудват една от служителките ѝ? Каквото и да ставаше, тя бе длъжна да знае.
Без да бърза, Стефани излезе от „Дилърд“. Забеляза Тера да крачи на трийсетина метра пред нея. Влязоха една след друга в огромния атриум със стъклен купол на мола, от който в четири посоки водеха два етажа коридори към редиците магазини.
На втория етаж зърна някакъв мъж.
Висок и строен, с рядка коса, облечен с тъмен костюм и бяла риза, облегнат небрежно на парапета. В мига, в който го видя, той изостави поста си и тръгна по коридора в нейната посока, един етаж по-нагоре. Тера крачеше забързано към следващия атриум, където бяха заведенията за бърза закуска. Оттам врати водеха към задния паркинг. Стефани хвърли поглед нагоре и отново видя мъжа, който все така я следваше. Когато стигнаха до атриума, Тера зави наляво към изходите, докато мъжът вече тичаше надолу по полукръглото стълбище. Докато вземаше последните стъпала и почти бе стигнал до партера, тя извади смартфона от джоба си.
Мъжът вече беше на най-долното стъпало.
Стефани насочи телефона, фокусира образа и направи една снимка, после бързо отпусна ръка. Мъжът продължи към задния изход. Нямаше никакво съмнение: следеше Тера. Стефани забеляза един от служителите на охраната, седнал на масичка встрани пред чаша кафе.
Нещо твърдо я смушка в ребрата.
- Нито звук или вашата служителка може да не дойде утре на работа.
Тя замръзна на място. Тера излезе от мола през задния изход.
Мъжът пред нея се спря и се извърна. По лицето му се разля широка усмивка. Тя все още стискаше телефона в ръка, отпусната надолу до хълбока. Мъжът пристъпи с бавна крачка към нея и посегна към апарата.
- Това едва ли ви е нужно повече.
4
Венеция, Италия
Малоун бързо се изправи; дробовете го боляха от сухия нощен въздух. За щастие, при падането си бе избягнал надгробните камъни, които го заобикаляха отвсякъде. Останките от хеликоптера догаряха; в отслабващата светлина на огъня той различи алея, водеща между гробовете към църквата. Наблизо би трябвало да има пристан за лодки, може би дори нощен пазач. Но къде ли беше той? Такава катастрофа нямаше как да не е привлякла нечие внимание. Положително я бяха видели отвъд лагуната, във Венеция. Полицаите щяха всеки момент да тръгнат насам, ако вече не бяха на път. Не беше много умно да остане. Трябваше да се махне. Задачата му беше просто да наблюдава и да докладва. Но нещата се бяха объркали — ах, как само се бяха объркали.
Всяка година за рождения ден на своя Любим вожд застрахователите в Северна Корея му изпращаха подарък от 20 милиона долара в брой, всичките събрани с измама. Парите идваха от транспортни произшествия, заводски пожари, наводнения и всякакви други злополуки на територията на страната, повечето от които бяха или фиктивни, или изкуствено предизвикани. Всяка застрахователна полица в Северна Корея се издаваше от държавния Корейски национален застрахователен институт. За да разпредели отговорността, КНЗИ търсеше по целия свят презастрахователи, готови да поемат част от риска срещу щедра премия; такива компании се намираха най-вече в Европа, Индия и Египет. Разбира се, всяка от тях изхождаше от допускането, че КНЗИ е направил оценка на риска и е издал полицата в съответствие с нея. В края на краищата това е идеята в застрахователния бизнес — да се изплащат колкото може по-малко обезщетения. Вместо това КНЗИ се грижеше да има колкото може повече искания, и то за големи суми, които презастрахователите да са принудени да уважат. Принципът беше: колкото повече злополуки, толкова по-добре. За да не привличат внимание, те редуваха презастрахователните компании. Една година беше „Лойдс“, следващата — „Мюник Ре“, последващата — „Суис Ре“. Всяко искане биваше внимателно документирано, след това предавано за становище на марионетен съд в Пхенян, като изходът от делото беше предизвестен. Затова допринасяше и севернокорейското законодателство, което забраняваше на презастрахователя да изпрати на място следователи, които да проверяват каквото и да било.