Като цяло измамата беше перфектна и генерираше годишни приходи от над 50 милиона долара. С част от тях КНЗИ захранваше схемата, а остатъкът се изсипваше в джобовете на Любимия вожд.
По двайсет милиона на година. През последните четири години беше така.
Чували с пари пристигаха в Пхенян от Сингапур, Швейцария, Франция, Австрия, а тази година — и от Италия. Получател беше едно звено, наречено Бюро 39, към Централния комитет на Корейската работническа партия, създадено специално за да прибира парите и да захранва Любимия вожд със средства от източник, който не зависеше от едва кретащата национална икономика. Според разузнавателни доклади с тези пари се купуваха луксозни стоки за елита на държавата, ракетни компоненти, дори материали за производство на ядрени оръжия. Всичко, от което би могъл да се нуждае един предприемчив млад диктатор.
Стефани искаше тазгодишното предаване на парите да стане пред свидетел — нещо, което никога не се бе случвало в миналото. От американското разузнаване бяха научили за местоположението на операцията — Венеция — и тя бе наредила на Малоун да слезе от круизния кораб на сушата.
Той се бе зачудил на съвпадението. Как така предаването на парите щеше да се извърши точно във Венеция, където той се намираше и без това? Този въпрос не му се бе сторил твърде съществен, докато не започна стрелбата. Сега обаче, когато парите бяха станали на пепел, а всички участници в сделката бяха мъртви, Котън Малоун държеше да открие отговора.
Той трескаво ровеше в съзнанието си за всичко, което знаеше относно сегашното си местонахождение.
Като например, че навремето Изола ди Сан Микеле обхващала два острова, но каналът между тях отдавна бил засипан с пръст. Гробището било създадено от Наполеон през 1807 г., след като той забранил на венецианците да погребват мъртвите си в града. От онези времена бяха останали една ренесансова църква и полуразрушен манастир. Висока тухлена стена пазеше бреговете на острова, а над нея се подаваха върховете на кипарисови дървета. Той си припомни още един странен факт. Гробовете бяха наблъскани плътно един в друг; на покойниците се осигуряваха само няколко години почивка. След навършване на десетилетие костите се ексхумираха и предаваха на съхранение в костница, за да отворят място за бъдещи погребения. Вдясно от него се виждаше едно от таблата, на което се поставяха списъците с предстоящи ексхумации.
Той извади пълнителя от беретата и го смени с един от резервните в джоба си. След това тръгна към църквата, без да си дава труда да стъпва тихо. От двете страни на павираната алея се редуваха градини, заобиколени с кипариси и пълни с още надгробни камъни. Някои от гробовете бяха пищно украсени с куполи, скулптури и огради от ковано желязо. Други бяха наредени на етажи един над друг като шкафове с чекмеджета. Невероятно е колко дръзки могат да са хората със смъртта.
Болката от удара в хълбока започваше да минава. Беше вече твърде стар, за да скача от хеликоптери. Водеше се пенсиониран — след кариера във военноморския флот, след диплома по право и дванайсет години в Министерството на правосъдието и отряд „Магелан“ преди три години Малоун бе излязъл в пенсия и сега притежаваше антикварна книжарничка в Копенхаген. Но това не бе попречило на бедата да го открива, отново и отново. Този път обаче той я бе открил, приемайки на драго сърце офертата на Стефани да работи за нея като доброволен сътрудник. Последните няколко седмици от живота му не можеха да се опишат като приятни. Не беше чул дума от Касиопея Вит. Връзката им беше продължила една година, но бедата отново ги бе застигнала, и двамата, в щата Юта. Той си бе казал, че след време, като ѝ мине, може би пак ще бъдат заедно. Дори ѝ бе звънял веднъж, но тя не бе вдигнала. Бе получил имейл обаче. Кратък и мил: