- Момченцето е Джордж Уошингтън Парк Къстис. Внук на Марта Уошингтън от първия ѝ брак. След смъртта на родителите му Марта и Джордж го прибрали при тях. Разбира се, това тук е Джордж Уошингтън. Марта седи срещу съпруга си. До нея е застанала Елинор Парк Къстис. Марта и Джордж осиновяват двете деца и ги отглеждат като свои. Така че това тук фактически е Първото семейство. Мъжът на заден план, зад двете жени, вероятно е някой от робите на Уошингтън; никой не може да каже със сигурност.
Стефани слушаше внимателно обясненията на Каръл. Едуард Савидж, създателят на картината, бил американски художник от XVIII в. Специалността му била портретната живопис, а придобил широка известност именно с този групов портрет, започнат през 1789 и завършен през 1796 г. „Семейството на Уошингтън“.
- Единственият портрет на Първото семейство, рисуван от натура — каза Каръл. — Всички те действително са позирали на Савидж, а картината е сглобена по скици, които им е направил. Както виждате, Джордж Уошингтън е изобразен в униформа, шапката и сабята му са на масата. Лявата му ръка е положена върху някакви книжа, като идеята е била това да символизира гражданските и военните аспекти на неговата служба на родината. Марта седи пред карта на столицата, сгънатото ѝ ветрило сочи към Пенсилвания Авеню. Внуците са включени в композицията, за да символизират бъдещето на нацията. Слугата на заден план заслужава особено внимание, доколкото роби рядко са били изобразявани в ранната американска живопис. Той е облечен с ливрея, но остава в сянка — хем присъства, хем не. Напомняне, че Уошингтън си остава провинциален джентълмен и плантатор. — Тя помълча за миг, после продължи: — От особен интерес са самите хора. Седят някак сковано, в неудобни пози. Сякаш в тях няма живот; вижте и лицата им, никой никого не гледа в очите. Всеки се е вторачил в нещо свое и в това положително има скрит смисъл. Между тях няма близост. Да, семейство, но такова, което в днешно време бихме нарекли нефункционално.
Стефани разглеждаше с интерес картината, впечатлена както от колорита ѝ, така и от усещането за детайл. Зад фигурите се разкриваше гледка към река Потомак, която усилваше патриотичното внушение на творбата.
- Онова, което ми пратихте — продължи Каръл, — Едуард Савидж, Елинор Къстис, Марта Уошингтън. Всички те фигурират на тази картина. Андрю Мелън я е купил през януари трийсет и шеста година, а е поставена в галерията още с откриването ѝ през четирийсет и първа. По негови изрични указания. Специално проверих, за да съм сигурна. Тази творба е сред постоянните експонати в музея.
Всички части от пъзела се подреждаха. Мелън бе придобил картината близо година преди срещата си с Рузвелт на 31 декември. Но Стефани искаше да знае още.
- А къде е била картината преди откриването на галерията, между трийсет и шеста и четирийсет и първа година?
- Във вашингтонския апартамент на господин Мелън. Останала е там и след смъртта му, до откриването на галерията.
На лесно място, ако Рузвелт си бе дал труда да я потърси. Ще те чакам, господин президент. Това му бе казал Мелън. Буквално, поне за известно време.
В ръката си Стефани държеше смартфон; камерата му беше насочена към картината. Докато идваха насам от Залата на основателите, тя бе набрала един номер и се бе свързала. Апаратът ѝ бе предоставен от Министерството на финансите и беше гарантиран срещу подслушване. Докато Карол Уилямс обясняваше, телефонът предаваше всичко.
При тях влязоха мъж и жена и им се представиха. Бяха директорът и главната уредничка на музея.
- Аз ги повиках — каза Каръл. — Надявам се, че нямате нищо против.
Стефани не я чу. Съзнанието ѝ беше заето със загадката. Андрю Мелън бе оставил следи, които да отведат Рузвелт до тази картина. А после?
- Помолете всички работници да напуснат, ако обичате — каза тя. — Имаме нужда от спокойствие.
Директорът на музея не изглеждаше убеден и Стефани реши да се изрази по-ясно.
- Това не е молба — отсече тя. — Или съдействайте, или ще ви затворя, докато си свърша работата.
Джо Леви изглеждаше учуден от резкия ѝ тон, но в момента наистина нямаше време за любезности. В Хърватия се случваха сериозни неща, а тя се надбягваше с часовника. Директорът даде съответните нареждания и главната уредничка опразни помещенията. Стефани пристъпи до картината, като се опитваше да осмисли постъпката на Мелън. Беше си дал доста труд, всичко дотук беше подчинено на конкретна цел и тя нямаше причина да си мисли, че нататък ще бъде различно.