Остави ме на мира.
Очевидно, не ѝ бе минало.
Както и да е, сега бе получил възможност да обиколи за десет дни Адриатика и Средиземноморието на разноски на Чичо Сам. А от него се искаше само да наглежда един бивш висш служител на Министерството на финансите — Пол Ларкс, който щял да го отведе до човек на име Анан Уейн Хауъл, беглец от американското правосъдие. От Министерството на правосъдието издирваха Хауъл. Ларкс наближаваше седемдесет, ходеше леко прегърбен, с което му напомняше неговия стар приятел Хенрик Торвалдсен, и през цялото време на круиза бе странил от останалите пътници. Малоун бе решил, че каквото има да става, ще стане във Венеция. И точно тогава бе пристигнало нареждането от Стефани да слезе на сушата.
След което бе настъпила катастрофата.
Той се приближи към осветената църква; бялата ѝ мраморна фасада гледаше към лагуната. Всички врати и прозорци бяха плътно затворени. Заобиколи я от едната страна и видя навес за лодки. На мъждивата светлина различи очертанията на една от онези ниски, издължени моторници, с които се славеше Венеция.
- Стой на място! — извика някой на италиански.
Той се извърна и видя едър, набит мъж в униформа, който се появи изневиделица от тъмното. Малоун още държеше в ръка беретата и бързо я скри зад гърба си.
- Ти охраната ли си? — попита той на италиански.
Езиците му се удаваха лесно — това бе едно от предимствата да живееш в Европа и да имаш добра памет. Говореше няколко без запъване.
- В падналия хеликоптер ли беше?
- Si. И трябва да напусна острова.
Мъжът се приближи.
- Ранен ли си?
Малоун кимна и излъга:
- Да. Трябва ми лекар.
— Лодката ми е ей там. Можеш ли да стигнеш до пристана?
Чул достатъчно, Малоун извади пистолета си и го насочи към мъжа.
Пазачът вдигна ръце.
- Моля ви, синьор. Недейте! Няма нужда!
- Ключовете от лодката.
- Те са в нея. На таблото.
- А сега искам от теб да се върнеш в стаята си и да повикаш помощ. Кажи им за катастрофата. Хайде, действай!
Невъоръженият пазач не дочака втора покана и се отдалечи, подтичвайки, в тъмнината, Малоун се упъти към пристана и се качи в лодката. Ключовете наистина бяха на таблото. Той запали двата двигателя.
Ким извади иглата от вената на Ларкс. Старият глупак му бе създал само неприятности. Много пъти бяха разговаряли по телефона и с имейли. Изслушвал бе търпеливо всичките му истерични тиради. Ларкс беше озлобен срещу правителството си заради безбройните му лъжи. Накрая Ким му бе разкрил, че е кореец, без да си дава сметка, че това би могло да се окаже проблем. В края на краищата Хауъл ги бе събрал — уж сродни души, свързани от общ интерес. Самият Ларкс беше вдовец, който се бе изпокарал с началниците си и бе принуден да излезе в пенсия след повече от трийсет години държавна служба. Нямаше деца и почти никакви други роднини. На практика бе забравен от всички. А сега беше и мъртъв. Но Ким току-що бе научил две важни неща. Ларкс бе предал събраните тайно документи на някаква жена на име Йелена, а утре Хауъл щеше да бъде във Венеция.
Мобилният му телефон отново избръмча.
- Видяхме всичко с приборите за нощно виждане — докладва гласът на севернокорейски диалект. — Определено някакъв мъж се хвърли на хеликоптера и увисна на плазовете. Пилотът се опита да се отърве от него, но без успех. Мъжът скочи на един малък остров, после чухме изстрели и видяхме взрива. Същият мъж, все още въоръжен, току-що напусна острова с моторница.
След като хеликоптерът бе свален, пътниците в него убити, а — доколкото можеше да се предположи — всички останали участници в предаването на парите също бяха мъртви, вече нямаше свидетели на случилото се освен мъжа в лодката, който и да бе той.
Наистина, първоначалната идея бе да задигнат парите. Но сега парите ги нямаше…
- Препоръчвам ти да го ликвидираш — каза той.
- Съгласен съм.
5
Атланта
Стефани огледа изпитателно мъжа пред себе си. Беше федерален агент, в това нямаше съмнение. Правителствен служител, от кариерата. Наближаващ пенсионна възраст. И самоуверен. Прекалено самоуверен всъщност, доколкото сцената се развиваше в зоната за бързи закуски на голям мол.
- Обичам сандвичи с пилешко филе — каза той и размаха своя. — Като бях малък, майка ми черпеше мен и братята ми с такива за награда, когато слушахме.