- Натроши я на парчета и тя ще падне — каза той.
- Прав е — обади се Дани по високоговорителя.
Стефани знаеше, че той вижда най-добре през камерата на телефона, около която бяха нападали тресчици от двестагодишната дървена рамка. Тя послуша съвета им и започна да клати отвертката напред-назад. Тапата се разцепи на парчета, част от които паднаха на пода. Тя бръкна с пръст в отвора и изчовърка останалите. В рамката се появи отвор с диаметър около четири пръста.
- Сега да имахме и фенерче… — въздъхна тя.
- Имаме! — каза Джо, като сочеше с пръст телефона.
Беше прав. Тя посегна към апарата, включи малката лампичка и я насочи в отвора.
- Има нещо вътре — каза тя. — Опира в ръба на рамката. Кухината е по-голяма от отвора.
Остави телефона, бръкна с два пръста вътре и напипа някаква хартия. Плик. Тя го прегъна надлъж и го издърпа. Пожълтял от времето, напомняше донякъде фалшификата, който ѝ бяха приготвили в „Смитсониън“.
Отвън на пишеща машина бе написано:
Съвпадение със фактите, макар без обяснение.
Тя насочи камерата към текста.
- Лорд Байрон — каза Дани. — „Дон Жуан“. Както беше казал Рузвелт на онзи запис.
Тя си спомни.
- Тъй чудно е, но истина — нали пред нея би лъжата избледняла? — каза Дани по телефона. — И това е от Байрон. И определено пасва тук.
- Не съм знаела, че си падаш по поезията.
- Аз не. Едуин си пада.
В плика имаше нещо твърдо. Тя вдигна капачето и отвътре изпадна шперц. Показа го на камерата. Имаше и единичен лист хартия, сгънат на три. Измъкна и него.
- Съмнявам се, че Мелън е очаквал това да остане непрочетено цели осем десетилетия.
Хартията изглеждаше в добро състояние, може би поради факта, че през цялото време след 1941 г. картината се бе намирала в климатизирано помещение. Какво по-сигурно място за съхранение от Националната галерия?
- Какво чакаш? — попита Дани.
Тя се изправи от пода. Леви грабна телефона и насочи камерата през рамото ѝ. Тя внимателно разгъна листа; хартията не беше омекнала с времето, печатният текст се четеше ясно.
Закупих тази картина неотдавна специално заради гатанката, която искам да ти задам. Символиката ѝ ми се стори неустоимо изкусителна, казах си, че от нея ще излезе превъзходно скривалище. Ще бъде във вашингтонския ми апартамент до деня на смъртта ми. Чаках да проводиш пратеник, но такъв не дойде. И тъй, аз още те чакам, господин президент. Как се чувстваше, докато ми играеше по свирката? Точно това ме бе принудил да правя през последните три години от живота ми и всеки ден, докато висях в съда, обмислях как да ти го върна. Накрая спечелих битката и го знаех още в деня, когато разговаряхме в Белия дом. Допусках, че и ти го знаеш. Нещо ми подсказваше, че няма да се размърдаш, докато съм още жив. Че няма да ми доставиш удоволствието да узная, че си повярвал на думите ми или че съм успял да те уплаша. Но самият факт, че четеш това, показва, че и двете са верни. Спомни си какво ти бях казал: че листът с числата, който ти бях оставил, ще ти разкрие две тайни на Америка, всяка от които би могла да значи край за теб. Първата се отнася до Хаим Саломон. Държавата дължи на наследниците му огромна сума пари. През 1925 г. прочистих държавните архиви от всякакви документални доказателства за този дълг, като по този начин попречих на Конгреса да разпореди плащания по него. Признавам си доброволно, че използвах тази информация, за да запазя министерския си пост. Беше труден избор и за тримата президенти.
Да заплюят в лицето един патриот или да одобрят връщането на милиарди долари. Постъпих така, както би постъпил на мое място всеки преди или след мен. Властта се взема и пази или се губи. Сега ти завещавам документите за Саломон. Ще е интересно да се види как ще постъпиш с тях. Този избор ще е само твой. Аз лично се съмнявам, че си такъв защитник на обикновения човек, какъвто се опитваш да се изкараш. Другата тайна е с много по-голяма разрушителна сила. Шестнайсетата поправка към Конституцията е невалидна. Това се е знаело още през 1913 г., но съзнателно е било игнорирано. Доказателствата, с които разполагах, също ми помогнаха да запазя властта си. Аз все още разполагам с тези доказателства. Какво ще направиш ти с тях, е не по-малко интересно. Всичко чака теб, господин президент. Аз също те чакам.
Тя дочете бележката с тих глас, допряла уста до телефона.
- Разбирам, Джо, защо си искал да запазиш това за себе си — каза Дани. — Като че ли смятаното за възможно току-що се превърна в реалност.
- За жалост, е така — отвърна Леви.
Мозъкът на Стефани работеше трескаво.