- Би ли отишъл да повикаш Каръл Уилямс? — помоли тя.
Леви ѝ подаде телефона и излезе бързо от залата.
- Как би желал да постъпим? — попита тя Дани.
- Това обмисляме сега — отвърна той.
Което означаваше, че Едуин Дейвис също бе наблюдавал случващото се. Добре. В момента имаха нужда от трезв ум като неговия.
- Нещо от Котън? — попита той.
- Нито дума. Но може просто да е зает.
Чуха се стъпки и тя бързо прибра в джоба си бележката и шперца. Леви се върна с Каръл Уилямс. Стефани забеляза бързия поглед, който младата жена хвърли към нападалите по пода трески.
- Повярвай ми — каза тя, — картината не е повредена. Просто изпълнихме волята на твоя господин Мелън. Ще я поправите лесно. — Стефани си припомни нещо, за което бе станало дума преди. — Ти ми каза, че Мелън е погребан във Вирджиния. Значи са извършили траурната служба в Питсбърг и после са го пренесли на юг за погребението?
- Не — поклати глава Каръл. — Починал е в Ню Йорк, после са пренесли трупа в Питсбърг. Знамената били свалени наполовината, а заупокойната служба била в презвитерианската църква на Ист Либърти, Охайо, където ходел да се моли като малък. Било донякъде странно за семейство Мелън. Обикновено са отдавали последна почит на починалите в дома си. Бил в затворен ковчег по негово изрично желание. Три хиляди души дошли да го изпратят. Поднесени били толкова много цветя, че местният цветарски магазин трябвало да поръчва допълнително рози и хризантеми от Чикаго. Четох го във вестници от онова време. Дори президентът Рузвелт изпратил венец.
Стефани си представи колко фалшиво е прозвучал този жест.
- Ковчегът бил откаран в гробището „Хоумуд“. Там се намирал семейният мавзолей. Бил положен до брат си.
- А как се е озовал във Вирджиния? — попита Стефани.
- Синът му починал през деветдесет и девета. Връзката с Вирджиния е по негова линия. Достигнал до дълбока старост, преживял всичките си роднини. Преди да умре, пренесъл костите на майка си, сестра си, съпругата и баща си в двора на църквата в Ъпървил. Както ти бях казала и преди, събрали се заедно в смъртта, след като приживе били разединени.
- Това означава — каза Дани по телефона, — че през трийсет и седма година Мелън е бил в Питсбърг.
Тя веднага разбра. Гласът на президента на Съединените щати видимо стряскаше Каръл.
- Знаеш къде трябва да отида — заяви високо Стефани.
— Това са има-няма триста километра — отвърна Дани. — Мога да уредя до два часа да си там.
- Искам и аз да дойда — обади се Леви.
Дани се засмя.
— Знаех си, че ще искаш. Щом си стигнал дотук… защо не?
65
Хърватия
Ким крачеше нагоре по стръмната улица, като внимаваше да не се подхлъзне по мокрите павета. Светлините на църквата се виждаха все по-смътно през мъглата, но все още ставаха за ориентир. Нямаше представа къде отиват, но със сигурност се отдалечаваха от гарата и от куршумите. Беше истинско чудо, че се бяха измъкнали невредими. В суматохата бе познал единия от стрелците. Беше далече, полузакрит зад металните колони, но Ким бе почти сигурен, че е онзи американец, Малоун.
Хана се бе справила твърде умело, принуждавайки някои от нападателите им да търсят прикритие. Двамата корейци, които бе видял с очите си, положително бяха изпратени от неговия полубрат, за да го убият. За другите двама във влака не знаеше нищо, но приличаха на американци. Трябваше да ускори изпълнението на плана, но вече без Анан Уейн Хауъл. Какво щеше да предприеме оттук нататък, и той сам не знаеше, но все нещо щеше да измисли. Документите, които му трябваха, бяха у Хана. А преди да умре, Хауъл му бе казал, че Малоун е разгадал шифъра. Значи и той можеше. Само му трябваше време.
Малоун бе останал назад. Не виждаше Ким и дъщеря му, но определено ги чуваше. Ким сигурно беше с обувки с гьон, тропането на подметките му по паважа отекваше надалече. За щастие, собствените му обувки бяха с гумени подметки, с тях стъпваше безшумно и сигурно.
Мъглата беше оцветена в синьо и червено от лампите на полицейските коли. Надяваше се Изабела да отвлече вниманието на полицията достатъчно дълго, за да довърши започнатото. Отдалечаваха се от гарата и това беше добре. Надяваше се и Хауъл да остане жив, но се съмняваше. Два куршума в гръдния кош обикновено са фатални. Чувстваше се отвратително, задето бе изложил този млад мъж на опасност, но нямаше друг начин. С много свои решения бе причинил смъртта на други хора. Често се сещаше за своя приятел Хенрик Торвалдсен и за случилото се в Париж. Или пък в Юта само преди месец и за събитията, които му бяха отнели Касиопея Вит. Усети как в него се надига гняв и си заповяда да запази спокойствие. Нямаше време за чувства.