Вниманието му привлече стълба вляво, закрепена за външната стена. Той реши, че отгоре ще се вижда най-добре. Затова мушна пистолета в джоба си и се заизкачва.
Изабела се стресна, когато вратата на патрулната кола се отвори. Беше привикнала с тишината. От задната седалка се озова обратно навън, в мразовитата нощ. Един от полицаите разряза пластмасовата лента, с която бяха вързани китките ѝ. Тя протегна ръце и ги заразтрива, за да премахне болката. От гарата излезе пратеникът от посолството, с него беше и Люк Даниълс. Двамата се приближиха.
- Хауъл е мъртъв — каза Люк.
Заболя я. На свой ред им разказа какво се бе случило с корееца и накъде бе тръгнал Малоун.
- Защо тая промяна в отношението на полицията? — попита тя мъжа от посолството.
- Господин Малоун ме помоли да му свърша една работа. След като изпълних задачата, се върнах тук и видях какво се е случило. Позвъних в посолството. Доколкото чувам, е имало президентска намеса. Местните полицаи не са особено щастливи, но изпълняват заповеди.
Изабела го слушаше, но поглеждаше нагоре, към обвитата в мъгла църква.
- Трябва да идем там — каза тя.
- Съгласен съм — отвърна Люк.
И двамата се отдалечиха с бързи крачки.
66
Хана се оглеждаше и се питаше дали съдбата отново не ѝ дава знак. Каква ирония, че се бяха приютили именно в църква! Въпреки полумрака и миризмата на влага високите каменни стени създаваха усещане за достойнство и сила. Красиво изваяните каменни орнаменти, статуи и позлатени детайли придаваха колорит на иначе строгата архитектура.
Стоеше неподвижно — безчувствена, премръзнала и готова. Вдясно от олтара, в една от апсидите, мъждукаха свещи, подредени върху бронзова стойка. Тя пристъпи към тях, като още стискаше в двете си ръце свитъка документи и пистолета. Баща ѝ бе спрял на централната пътека между пейките, за да си поеме дъх от изкачването на стръмната улица. Беше твърде дебел и в лоша физическа форма, а при всичките му грандиозни планове тя се питаше защо толкова малко се интересува от здравето си.
- Измъкването ни от тук може да се окаже проблем — каза ѝ той на корейски.
- Особено след като уби Хауъл.
- Не съм го убил аз! — изгледа я гневно той. — Моят полубрат го уби.
- Това ли оправдание успя да измислиш?
Ким изглеждаше учуден и объркан от внезапната ѝ враждебност.
- Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.
- Говори на английски.
Това беше заповед. Първата, която си позволяваше да отправи към него.
- Какво, не ти харесва родният ти език?
- Не ми харесва твоята страна.
Изказването ѝ го заинтригува.
- Е, добре — каза на английски той. — Казвай, какво има?
- Как стана така, че майка ми се озова в лагера?
Никога преди не му бе задавала този въпрос. Собственото ѝ минало бе последното нещо, за което ѝ се говореше, а от своя страна и той никога не бе проявявал интерес към него. Сякаш се бе появила на този свят, навършила девет години, а случилото се преди това нямаше никакво значение.
- Защо питаш?
Тя познаваше всичките му трикове. Отговарянето на въпроса ѝ с въпрос беше начин да отклони разговора в желана от него посока.
- Как стана така, че майка ми се озова в лагера?
- Защо ти е толкова важно да знаеш?
- Как стана така, че майка ми се озова в лагера?
Баща ѝ трябваше да разбере, че тя няма намерение да отстъпи.
- Аз я изпратих там.
Думите му я шокираха. Тя не бе очаквала да чуе истината. Затова зададе следващия логичен въпрос:
- Защо?
- Сега нямаме време да обсъждаме това.
Тя насочи пистолета към него.
- Мисля, че имаме.
- А ако откажа, какво? Ще ме застреляш ли?
— Да.
Той я гледаше право в очите и за пръв път прочете онова, което те казваха. Лагерът я бе научил какво значи отчаяние. Отчаян човек е онзи, който повече няма какво да губи. Като нея сега. И тя искаше той да го знае.
— Двамата с майка ти имахме връзка. Тя искаше връзката да продължи вечно. Не можех да го допусна. Тя настояваше, затова се отървах от нея.
- Като я изпрати на онова място.
- Стори ми се по-хуманно, отколкото да я убия.
- А знаеше ли, че е бременна?
Той поклати глава.
- Научих години по-късно и малко след това дойдох в лагера, за да те взема.
- Тогава ми каза, че твоят баща я бил пратил там.
- Излъгах те. Прецених, че така е по-добре. Беше толкова малка…