Тя свали пистолета.
- Мразех я, задето съм в лагера. Обвинявах нея за всичко, което ми се беше случило. Тя веднъж ми каза, че единственият ѝ грях бил, че се била влюбила. Постепенно си дадох сметка, че не съм била права да я мразя. Вместо нея трябва да мразя теб.
Той изглеждаше напълно равнодушен, сякаш думите ѝ не го засягаха.
- Ами в такъв случай е трябвало да те оставя там. Вече щеше да си или умряла, или изхабена от надзирателите.
- Ти си абсолютното зло.
- Тъй ли? А какво беше ти, когато поиска да изтезават учителя ти и после да го убият, а?
- Беше възмездие за причинените от него злини.
- Така ли се самозалъгваш? Ти убиваш някого и това е възмездие. Аз убивам някого и това е варварство. Не ти ли е хрумвало, че и аз може би имам право на възмездие?
Беше ѝ хрумвало, разбира се, но според нея своето възмездие той си го беше получил, когато баща му се бе отрекъл от него. Той никога не бе споделял с нея истината как се бе стигнало дотам. Басните, които ѝ бе разказал на кораба, със сигурност бяха лъжи. Бе открила статии в интернет, където се описваше какво всъщност се бе случило. Разбира се, те отразяваха западната гледна точка, но за нея тя беше по-правдоподобна от всичко, което бе чула от него. Коментаторите бяха на мнение, че баща ѝ е безразсъден и безотговорен глупак. И до известна степен бяха прави. Но Хана знаеше и друго: че той обичаше хората да го подценяват.
Грешка, която тя нямаше да допусне.
Малоун слушаше разговора от наблюдателната си позиция три метра над главите на Ким и Хана. Намираше се на балкона за посетители с висок до кръста дървен парапет. Отгоре църквата изглеждаше замръзнала във времето, потънала в неподвижни сенки. Въздухът беше изпълнен със застоялия дъх на всички безименни богомолци, които се събираха тук ден след ден. Не бе очаквал такава конфронтация между баща и дъщеря, но очевидно отношенията им бяха силно обтегнати. Той рискува да надникне над парапета и видя как Хана отпусна надолу ръка. Това го накара да стисне още по-силно своя пистолет. Бе готов да се намеси при нужда.
Ким беше объркан. Никога преди не бе виждал Хана в подобно състояние. В погледа и на лицето ѝ беше изписана ярост. Винаги я бе смятал за напълно лишена от емоции и бе свикнал с неизменната ѝ студенина. Затова и сега не я бе излъгал за майка ѝ и лагера. Просто не допускаше, че това би могло да има някакво значение за нея. Но очевидно имаше.
- Дай ми документите — каза той.
Тя бе застанала на около три метра от него, до молитвените свещи, чиито пламъчета продължаваха да мъждукат. Замахна и хвърли свитъка листа на пода, в краката му. Презрението ѝ беше очевидно и оскърбително. Той се наведе да го вдигне. За момент си каза, че баща му е бил прав да му се сърди за незачитането.
Никога собствените му деца не се бяха отнасяли така с него. Те просто го избягваха. Докато Хана, за нейна чест, беше тук, до него. Но защо?
- Толкова ли ме мразиш? — попита той.
- Мразя това, което си.
- Аз съм ти баща.
- Ти си Ким.
- Ами тогава сигурно мразиш и себе си?
— Да.
Тя беше видимо разстроена, но той бе искрен в онова, което ѝ бе казал преди няколко минути. Сега нямаха време да обсъждат тези неща. От нея се искаше да е със свеж мозък и да му помогне да се измъкне от този град.
- Хана, това може да почака. Влязох в тази църква, колкото да не сме на улицата и да събера мислите си. Трябва ми помощта ти, за да се махнем от тук.
- На теб не ти пука за лагерите — каза тя. — Те ще продължат да работят и след като дойдеш на власт.
Нямаше смисъл да отрича очевидното.
- Враговете трябва да се наказват. Бих могъл да ги убия…
- Не, не би могъл. Убийството има последици.
Тя беше по-проницателна, отколкото си бе представял.
- Това е така, но понякога е необходимо. Лагерите предлагат по-прост и едновременно с това по-надежден начин за справяне с проблема.
- Ти с нищо не се различаваш от баща си и дядо си.
Което беше вярно. Династията Ким бяха създадени, за да управляват, и той щеше да стори същото. По различен начин, само че не в смисъла, в който на нея ѝ се искаше.
- Ти остави Хауъл да загине, без да ти мигне окото — продължи тя. — Уби Ларкс. Жената в лодката. Онзи мъж в хотела. Техният живот не значеше нищо за теб.
- Беше необходимо за постигането на нашата цел.
- Не нашата — поклати глава тя. — Твоята.
Изведнъж му мина една мисъл. Тази нейна упоритост. Гневът ѝ. Той погледна в ръката си.
- Къде е оригиналът?
Никъде не се виждаше смачканият лист, по-тъмен на цвят, по-тънък и деликатен от останалите. Хана продължаваше да мълчи.