- Къде е? — повтори със заплашителен глас той.
Докато ги слушаше, в съзнанието Малоун изплува цитат на Сун Дзъ от „Изкуството на войната“: Когато врагът ти е решил да се самоунищожи, не му пречи. Умен съвет, особено в случай като този, когато ограничаването на щетите означаваше всичко. Докато двамата със Стефани подготвяха плана и задаваха условията за привеждането му в изпълнение, едно основно изискване беше над всичко: нищо не биваше да излиза извън Соларис. Всичко трябваше да приключи тук. Съзнателно бяха подвели китайците с надеждата, че останалите ще ги последват. Както и бе станало.
Време беше да се намеси. Но преди това той също искаше да чуе отговора на въпроса, който Ким бе задал. Къде се намираше смачканият лист хартия?
Изабела и Люк вървяха бързо между тъмните къщи. Цялата суматоха бе останала назад; както ги бе уверил и пратеникът на посолството, никакви полицаи нямаше да тръгнат по петите им.
Мъглата се бе сгъстила, видимостта беше едва петнайсетина метра; по-нататък всичко се размиваше в стената от водна пара. Бяха изминали разстоянието внимателно, оглеждайки входовете на сградите и страничните улички, но не бяха чули или видели нищо подозрително. Вече бяха стигнали до осветената църква и площадчето с неправилна форма. Всичко бе обгърнато от неестествена тишина.
- Къде, по дяволите, се е дянал? — прошепна Люк.
След като реши, че достатъчно е чакал отговор на своя въпрос, Ким вдигна оръжието и го насочи към дъщеря си.
- Къде е смачканият лист? Няма да питам повече. Ти беше права, като каза, че съм Ким. Явно знаеш какво означава това, понеже и ти също си Ким. Ако се наложи, бих те застрелял.
- Защо дойде да ме вземеш? Защо просто не ме остави в лагера?
- Ти си ми дъщеря. Реших, че не заслужаваш да прекараш живота си там.
- Но майка ми заслужаваше, така ли?
- Майка ти беше една от многото жени, които познавах. За мен те бяха обекти на наслада. Нищо повече. Моята съпруга, майката на законните ми деца, си оставаше моя съпруга. А на теб какво ти пука? Ти винаги си мразила майка си. Каза ми го още първия ден, когато се запознахме. Защо изведнъж ти стана толкова важна?
Дулото на пистолета оставаше насочено към нея.
Хана си даде сметка, че бе направила ужасна грешка. Жената, която бе презирала през целия си живот, се оказа невинна. Действително, единственият ѝ грях беше, че се бе влюбила. А наказанието? Доживотно въдворяване на невъобразимо ужасно място, където хората, създаващи проблеми, биваха изпращани, за да бъдат забравени. Веднъж завинаги.
Майка ѝ не бе имала избор. Но баща ѝ бе имал, и то повече от един. Това нищожество бе причината за всичките ѝ страдания. За миг ѝ стана мъчно, че майка ѝ си бе отишла. Чувство на привързаност, подобно на онова, което бе изпитала към Сън Хи, изпълни сърцето ѝ. Четиринайсет години бе размишлявала по въпроса. Но едва през последните няколко минути бе осъзнала цялата дълбочина на мъката си. И бе решила как да постъпи.
Без да пуска пистолета, със свободната си ръка тя бръкна в джоба на якето си и извади оригиналния лист хартия. Бе го извадила от свитъка документи още във влака, докато пазеше Хауъл, и го бе смачкала на топка. Това оскверняване се бе харесало на Хауъл, който ѝ се бе усмихнал мълчаливо.
Той уби приятелката ти, бе му казала тя. Не аз. И американецът бе кимнал в знак на разбиране.
Тя вдигна ръка и показа топката хартия на баща си.
- Ти луда ли си? — кресна той. — Тази хартия е на осемдесет години. Може никога да не успеем да я разгънем.
Топката лежеше в разтворената ѝ длан. Тя се извърна и с едно рязко движение я метна към горящите свещи на олтара. Баща ѝ зяпна от ужас, после се хвърли напред, за да предотврати неизбежното, но крехката хартия в миг се превърна в пепел.
- Ах ти, кучко! — изкрещя той.
Същата дума, с която бяха наричани всички затворнички в лагера, откакто се бе родила. Беше свикнала да я свързва с претърпените унижения, но за пръв път в живота си се чувстваше силна. Бе замислила, планирала и осъществила всеки свой ход чак до финала, до момента, в който отне на баща си всичко, към което се бе стремил. Тя впери предизвикателно поглед в блесналите му от ярост очи, знаейки точно какво ще направи.
Той не я разочарова. Насочи пистолета към нея и дръпна спусъка.
Малоун не бе очаквал Ким да застреля собствената си дъщеря, но той го бе направил, без да се поколебае. Хана бе унищожила шифъра. Перфектно. Сега с Ким беше свършено, той едва ли се бе погрижил да си направи копия. Всичко се бе случило във влака; Ким дори не бе подозирал важността на този лист, докато Хауъл не му бе обяснил. Очевидно бе разчитал да си тръгне от тук с всички документи и после да разгадава значението им. Сега това нямаше как да стане.