Тримата се качиха в чакащия автомобил. Докато се движеха по алеите през притихналия парк, мръкна съвсем. Никъде не се виждаха светлини, но и за какво ли бяха необходими?
- Парцелът на Мелън се намира в сектор четиринайсет. Това е един от най-пищните мавзолеи — каза управителят. — Бил е построен за Джеймс Мелън след смъртта му през трийсет и четвърта година. Андрю, братът на Джеймс, също е погребан тук през трийсет и седма, но след няколко десетилетия е преместен във Вирджиния.
Човекът очевидно нямаше представа защо са дошли и Стефани реши да не му казва.
- Джеймс Мелън е бил председател на нашия управителен съвет до смъртта си. Той е повлиял в огромна степен развитието на нашия гробищен парк.
В гласа му се долавяше гордост. Минаха под тунел от дървета с падащи листа. Килим от жълта шума блестеше на светлината на фаровете. Накрая колата спря и управителят на парка им даде знак да слязат.
- Имам фенерчета в багажника — каза той. — Реших, че може да потрябват.
Извади три и им подаде двете. Стефани включи своето и насочи лъча към мавзолея. На светлината му видя триъгълен фронтон, поддържан от бели мраморни колони; постройката наподобяваше гръцки храм. Под надписа МЕЛЪН, издялан в камъка, имаше врата от ковано желязо, спираща достъпа на нежелани посетители. Между алеята и трите каменни стъпала към входа се виждаше бронзова статуя на седнал мъж с измъчено лице, който държеше в скута си малко момиченце. В камъка на основата ѝ бяха изсечени думите БЕЗ МАЙКА.
- Статуята се е намирала в градината на Джеймс Мелън — обясни техният домакин. — За нея се разправят какви ли не истории. Според някои изобразявала преждевременната смърт на една от жените в семейството, след което бащата трябвало да отгледа детето. Но истината е по-проста: Джеймс я бил поръчал в Шотландия като градинско украшение. Скулпторът я нарекъл „Без майка“. След смъртта на Джеймс е преместена тук. Няма нищо загадъчно.
Но ефектът ѝ беше поразителен.
- Казаха ми — продължи управителят, — че искате да ви докарам до тук. Не мога да ви отворя вратата. Би било нарушение на правилника. Само с разрешение на семейството.
Този човек трябваше да ги остави на мира.
- Бихте ли ни извинили? Елате да ни вземете след половин час.
Тя видя обърканото изражение на лицето му, но управителят си тръгна, без да спори. Явно от Белия дом го бяха инструктирали да им осигури спокойствие. Двамата мълчаха, докато стоповете на колата се загубиха в далечината.
- Онзи ключ… — обади се накрая Леви. — Смяташ ли, че е от тук?
- Да видим.
Прекосиха ливадата и се изкачиха по стъпалата до желязната врата. В бронзовия панел отдясно се виждаше назъбена ключалка. Тя извади от джоба си шперца, който Мелън бе скрил в картината, и го пъхна в нея. Пасваше идеално.
Стефани завъртя ключа наляво, после надясно; бравата щракна и вратата се отвори.
- Изглежда, ще минем и без разрешението на семейството.
Бутнаха двойните врати и влязоха вътре, като си светеха с фенерчетата. Интериорът също беше от бял мрамор; обозначения сочеха нишите, в които бяха погребани роднините на Мелън. Тя огледа датите и си отбеляза наум, че последното погребение беше от 1970 г. На една от преградите нямаше надпис, мраморният капак отпред липсваше, а нишата зееше празна.
- Тук сигурно е бил Андрю — каза Леви, — преди да го преместят.
Тя беше на същото мнение.
- Ами сега? — попита Леви.
Тя огледа вътрешността на мавзолея, опитвайки се да разбере какво им бе завещал Мелън. И тогава го видя. Парче мрамор, очертано с тънък златен бордюр. Пристъпи напред. Квадратната мраморна плоча беше с размери около половин на половин метър. Отгоре имаше римско число.
XVI.
- Не е точно кръстче с флумастер — каза тя. — Но върши същата работа.
Римските цифри бяха изсечени в отделна, по-малка мраморна плочка, около 10 на 10 сантиметра. Явно Мелън не си падаше по излишните усложнения.
Тя претегли фенерчето в дясната си длан. Беше от плътен алуминий, солидна направа. Щеше да свърши работа. Обърна го със задната част напред и го стовари върху гравираните цифри. Камъкът се напука и по пода се посипаха парчета. Точно както бе очаквала. Тя отстрани с ръка останките и видя отдолу златна ключалка.
- Положително и тук ще пасне — обади се Леви.
Тя вкара шперца и го завъртя. Каменната плоча се оказа врата на тайник. Лъчите на двете им фенерчета разкриха ниша, дълбока около три педи. Вътре имаше куп книжа — покафенели от времето пергаменти, някои навити на руло и пристегнати с кожена каишка. Отделни листа бяха по-светли на цвят. Веленова хартия, каза си тя. Целият топ беше около педя. Тя осветяваше с фенерчето, докато Леви бръкна вътре и внимателно ги извади.