- Смяташ да я наемеш ли?
Тя вдигна рамене.
- Винаги се оглеждам за подходящи хора.
- Джо Леви едва ли ще ти я даде без бой.
И това беше възможно.
- Проучих и онзи, другия въпрос — каза той.
Тя веднага се сети какво има предвид. Люк ѝ бе докладвал, че Изабела Шефър му споменала за закона, с който се забранявало на Министерството на финансите да използва публични средства за промени в дизайна на банкнотата от 1 долар.
- Тя е права — каза сега Дани. — Това е заровено дълбоко в текста на закона, но аз го открих. Досега сме изменяли банкноти от всички деноминации, но никога тази от един долар. Едуин се поразрови и установи, че въпросната забрана била отпреди няколко десетилетия. И никой не знае защо е наложена. Да се чуди човек, а?
Определено си беше за чудене.
- Няма да ми кажеш, нали? — попита той. — Какво открихте в Питсбърг.
- Там нямаше нищо.
Той се усмихна лукаво.
- Сигурно и Джо ще твърди същото, а? Да не сте се наговорили?
Предишната вечер, след завръщането си в столицата, двамата с Джо се бяха отбили в Министерството на финансите. Отидоха право в заключения архив, където бяха събрани всички документи по случая, и пуснаха шредера. Леви беше напълно прав в коментарите си от гробищния парк — светът не беше същият, както през 1937-а. А наследството на Мелън бе в състояние да промени глобалното съотношение на силите. Залогът беше прекалено висок.
- Редно е все пак да знаеш, че в крайна сметка Мелън е бил патриот.
- Да го кажем тъй — отвърна Дани. — Един ден, когато вече не съм ти шеф и са ме изпратили в пенсия, може да си поговорим по въпроса. Тогава, когато няма да има значение какво знам.
Тя му се усмихна дяволито.
- С нетърпение чакам този момент.
Малоун седеше на обичайната си маса срещу Люк и Изабела. Заведението се казваше „Кафе Норден“ и се намираше на отсрещната страна на площада; масата му беше на втория етаж, откъдето се виждаше книжарницата.
- Последния път, когато бях тук — каза Люк, — ни гонеха мъже с пистолети. — Той насочи показалец в лицето на по-възрастния мъж. — А пък ти за малко не ми отнесе главата.
- Мисля, че беше доста добър изстрел — ухили се Малоун. — Покрай ухото ти, право в челото на лошия чичко.
- Бих желала да чуя тази история — обади се Изабела.
- Ще ти я разкажа утре в самолета. Така ще чуеш моята версия, а не на стареца тук.
Докато ядяха вкусна доматена крем супа, Котън им разказа какво се бе случило междувременно отвъд Атлантика. Стефани му бе позвънила по защитена телефонна линия преди отпътуването им от Хърватия и му бе обяснила всичко.
- Ти си добре, нали? — попита Люк.
Малоун не изпитваше никакви угризения, че бе убил Ким. Не му беше приятно да дърпа спусъка, но някои хора просто не заслужаваха да живеят. Ким Чен Ин беше сред тях.
- Светът ще бъде едно по-добро място без този боклук — отвърна той.
- Нямах това предвид — каза Люк.
Младежът бе усетил добре настроението му. Този град винаги щеше да му напомня за Касиопея. Малоун не го отричаше. Двамата безброй пъти бяха вечеряли на същата тази маса. Но сега не искаше да мисли за нея. С наслада усети как последните частици енергия напускат тялото му. От четирийсет и осем часа почти не беше мигнал, само адреналинът го крепеше.
Малоун стана от масата.
- Е, оставям ви да си довършите спокойно вечерята. Аз се прибирам и си лягам.
Люк не настоя повече за отговор на въпроса си и Малоун му беше благодарен. Беше им запазил стаи в „Англетер“.
- Хотелът ви е натам — посочи той с пръст към дъното на ресторанта. — Свийте след две преки и ще го видите. Утре ще се видим пак тук за закуска. После ще ви откарам до летището.
- Пази се, старче — обади се Люк.
Малоун забеляза, че го каза с тих глас, като приятел, за какъвто винаги го бе смятал. Забеляза също, че жената-чудо бе станала Изабела, което може би също значеше нещо. Тя стана и го целуна бързо по бузата.
- Аз казвам същото. Пази се.
От думите ѝ лъхаше топлина, лицето ѝ бе огряно от усмивка. В този момент по нищо не приличаше на коравата мъжкарана, за каквато държеше да я смятат всички.
Той им кимна усмихнато, после слезе по стълбището на долния етаж и излезе през главния вход на ресторанта. В главата му се блъскаха разсеяни мисли, трупани през последния месец. Странно, беше толкова точен като агент, изпълняваше задачите си с хирургическа прецизност, никога не оставяше нещо недовършено, неразрешен проблем. Като в този случай. Чисто и елегантно. Докато в личния му живот…