В историята са обрисувани няколко интересни персонажа.
Най-важен измежду тях е Андрю Мелън. Неговата биография, както и тази на баща му Томас, описани в Глава 15, са исторически верни. Мелън действително е останал начело на Министерството на финансите при три последователни президентски администрации. Как е постигнал това обаче, мога само да предполагам. Мелън бил голям почитател на Робърт Бърнс и неговата поема „Писмо до млад приятел“ (Глава 46). През 1924 г. той публикува книгата си „Данъчното облагане — работа на всички“, като пасажът от нея в Глава 35 е цитиран дословно. Погребението на Мелън през 1937 г., траурната служба в Питсбърг и преместването на останките му във Вирджиния са исторически факти (Глава 46 и 64). Гробището „Хоумуд“ в Питсбърг с мавзолея на Мелън, както и семейният парцел в Ъпървил, Вирджиния, (Глава 67) съществуват в действителност. Единствената художествена измислица е мраморната вратичка с гравираното XVI. Най-авторитетната биография на този голям човек бе написана през 2006 г. — „Мелън, един американски живот“ от Дейвид Канадайн.
Филандър Нокс също е любопитен персонаж. Житейската му история и грешките му (описани в Глава 16) съответстват на истината. Бил е държавен секретар през 1913 г., когато се предполага, че е ратифицирана Шестнайсетата поправка към Конституцията. Освен това е бил и близък приятел на Андрю Мелън. Както се казва в Глава 16, Нокс пръв е убедил президента Хардинг да назначи Мелън за министър на финансите. Вярно е също, че Хардинг е отказал да му даде какъвто и да било министерски пост, заради което Нокс открито му имал зъб. Дали е имало нещо скрито-покрито около приемането на Шестнайсетата поправка и дали Нокс е издал някакви тайни на Мелън, никога няма да разберем. Всички причини, изброени в Глава 40, Нокс да си затвори очите за някои нередности в процеса на ратификация (макар и мои предположения) имат своята обосновка в историческите факти.
Дейвид Финли наистина е бил близък с Андрю Мелън, когото е смятал за свой приятел и ментор. След смъртта на Мелън през 1937 г. Финли надзиравал строителството на Националната галерия и станал неин пръв директор. С времето той се превърнал в легенда сред артистичните среди, като изиграл определяща роля в създаването на Националния тръст за опазване на художественото наследство.
Хаим Саломон е един от невъзпетите герои на Американската революция. Подвизите му (описани в Глава 20 и другаде в книгата) се основават на факти. Континенталният конгрес бил разорен и Саломон бил този, който намерил пари за финансиране на борбата за независимост (Глава 28). Близо стоте му споменавания в дневника на Робърт Морис, гласящи просто „Изпратих да повикат Хаим Саломон“, са напълно автентични (Глава 20). Паметникът на Саломон в Чикаго (Глава 30) е един от малкото издигнати в негова чест. Неговите 800 хиляди долара, отпуснати в заем на правителството, днес наистина биха стрували милиарди и тези заеми така и не са платени. Конгресът действително е обсъждал на няколко пъти връщането им (Глава 20), но решение така и не било взето. С надеждата да си получат парите, през 1785 г. наследниците му представили документацията, свързана с тези заеми, на ковчежника на щата Пенсилвания, но тя била изгубена (Глава 28). Твърдението, че Андрю Мелън я е открил само за да я потули отново, е изцяло моя измислица.
Джордж Мейсън е един от по-малко известните отци-основатели извън родния си щат Вирджиния (Глава 51). Но ролята му е важна. Той действително е отказал да подпише Конституцията, а изказванията му за „тиранична аристокрация“ (Глава 24) са документирани. Имението му във Вирджиния наистина се е казвало Гънстън Хол, но е моя измислица, че Мелън е правил някакви дарения за неговото възстановяване. Мейсън е основният автор на вирджинската Декларация за правата от 1776 г., от която Джеферсън е черпил вдъхновение за Декларацията за независимост, а Мадисън — за Декларацията за правата (Глава 51 и 54). Тази декларация си остава един от най-важните документи в американската история.
Банкнотата от 1 долар също може да мине за литературен герой. Тя е променена като графично оформление през 1935 г. по настояване на Рузвелт (виж Пролога). Тогава е добавен държавният печат на САЩ, като лично Рузвелт разпоредил пирамидата да бъде разположена отляво, а орелът — отдясно на купюра. Изображението в Глава 32 е факсимиле от автентичния доклад, с който Рузвелт писмено е посочил своите предпочитания. На емисията от 1935 г. не е фигурирал девизът УПОВАВАМЕ СЕ В БОГ, който е добавен едва през 1957 г. Що се отнася до шестолъчната звезда, образувана от съединяването на пет букви от печата (над пирамидата), изписващи анаграма на думата масон, за нея няма обяснение. По отношение на тринайсетте звезди над орела, които също образуват Звездата на Давид (Глава 28), легендата гласи, че Джордж Уошингтън лично бил поискал включването на този символ в знак на благодарност към Хаим Саломон. Но никой не може да каже със сигурност. Както и никой не може да отрече съществуването на това изображение. В Раздел III от Закона за бюджетното финансиране (Глава 28 и 68) действително се забраняват всякакви модификации и промени по банкнотата от 1 долар. И една зловеща подробност: когато банкнотата от 20 долара, показана в Глава 48, се сгъне по подходящ начин, действително разкрива изображения, смайващо подобни на случилото се на 11 септември.