В този роман се говори за подоходни данъци. Дали Шестнайсетата поправка е била надлежно ратифицирана, е прелюбопитен правен въпрос. Аз за пръв път се сблъсках с него в „Законът, който така и не се случи“ от Уилям Бенсън. Авторът отделил време, за да посети всичките 42 щата, за които се смятало, че са ратифицирали поправката, и съвестно документирал приложените процедури и анализирал тяхното съответствие с щатското законодателство. Някои от констатациите му са колкото убедителни, толкова и тревожни. Дали са и верни, оставям на други да определят. Това е роман — т. е. по дефиниция не отразява истински събития, но пък включва два от по-фрапантните примери, на които се е натъкнал Бенсън — Кентъки и Тенеси (Глава 33 и 34). Любопитна подробност е, че Бенсън е открил (подобно на героите в романа) и проблема с липсващите оригинални документи. Самият Уилям Бенсън бил осъждан за неплащане на данъци, но аргументите му не са лишени от смисъл. Федералните съдилища обаче последователно избягват тази тема, позовавайки се на съмнителна логика и неубедителни аргументи (описани подробно в Глава 37). Становището на Апелативния съд, възпроизведено в Глава 12, е художествена измислица, но в него се съдържат дословни цитати от няколко действителни съдебни решения.
През 1922 г. Върховният съд постановил, че декларацията на държавния секретар относно ратификацията на конституционната поправка е окончателна и не подлежи на обжалване по съдебен ред (Глава 37). Независимо дали това становище било обосновано или не, въпросът никога повече не бил повдиган пред Върховния съд. Шестнайсетата поправка към Конституцията била продукт на политически маневри от началото на XX в. и била замислена да не мине, но минала (Глава 31). Първоначално тя била приложима към един малък сегмент (под 5 %) от населението на страната, които бездруго можели да избегнат плащането на данъка благодарение на вратички, съзнателно оставени в първия данъчен закон от 1913 г. Едва през 1943 г. Рузвелт наложил подоходно данъчно облагане за всички, въвеждайки удържането на данъка направо от фиша за работна заплата (Глава 67).
В романа се ползват текстове и от няколко доклада — всичките мои творения, с изключение на онзи с дата 13 февруари 1913 г. (Глава 67). Той се основава, макар и не буквално, на действителен документ, представен от Правния отдел на 15 януари въпросната година. В интернет е пълно с негови факсимилета. Той поражда няколко правни въпроса относно ратификацията на Шестнайсетата поправка. Едно изречение от моя текст представлява дословен цитат от автентичния документ:
Съгласно Конституцията, щатският законодателен орган няма право по никакъв начин да променя текста на поправка, предложена от Конгреса, като функцията на щата е единствено да одобри или отхвърли поправката във вида, в който е предложена.
Но точно това се е случило в процеса на ратификация. Предложената поправка била изменяна от щат след щат по всевъзможни начини. А пък държавният секретар по онова време, Филандър Нокс, не само си затворил очите пред реалността, но и игнорирал съвета на юристите и обявил поправката за „действителна“.
А защо не „ратифицирана“? Това някакво безсмислено разграничение ли е било? Или реакция на съвета, който бил получил? Никога няма да узнаем истината.
А какво би станало, ако се окаже, че Шестнайсетата поправка по някакъв начин е била опорочена изначал-но? По онова време за ратификацията ѝ са били нужни трийсет и шест щата. Тя е била разгледана от четирийсет и два. Ами ако при повече от шест от тези щати са били налице сериозни правни проблеми с гласуването за нейното одобряване? Много хора твърдят, че точно това се е случило. Проблемите, цитирани в доклада от Глава 67, са заимствани от техните изследвания. Само че съдилищата отказват да ги чуят. И имат своите основания. Проблемът би разкрил нашата огромна уязвимост.
На едно място в книгата (Глава 29) Ким Чен Ин нарича евентуалната неправомерност на Шестнайсетата поправка „най-хитроумното оръжие за масово поразяване, съществувало някога“.
Може и да е прав.