Баща му почина две години след това, а неговият полубрат моментално се обяви за Любим вожд и пое абсолютната власт в страната. Което можеше да означава край на всичко. Но преди няколко месеца, както си сърфираше в интернет, бе попаднал на Анан Уейн Хауъл — едно от онези събития в човешкия живот, които могат да бъдат описани единствено като щастлива случайност. След като прегледа сайта на Хауъл, той си свали книгата му и попи всяка дума, като през цялото време се питаше дали тя не е неговият билет за завръщане от изгнанието. Мечтател? Защо не? Ким притежаваше нещо, на което неговият полубрат никога нямаше да се радва.
Визия.
И тя му бе позволила да реализира потенциала, който предлагаше радикалната теза на Хауъл. Имаше обаче един проблем. От три години никой не го бе виждал или пък чувал. Ким не бе успял да го открие. Първоначално бе помислил, че този круиз е начинът това да се случи. Сега единствената му следа беше жената с черната кожена чанта и възможността Хауъл някак си да се появи на следващия ден.
Той си наля още уиски.
Когато навремето се бе опитал да посети Дисниленд в Токио, не го бе направил само заради децата си. Той също беше фен на „Дисни“. До такава степен, че на стената на офиса му в Макао си бе окачил портрет на самия Уолт Дисни. В рамка. Отдолу беше девизът, с който се бе прочул този визионер: Забавно е да вършиш невъзможното.
Което си беше вярно.
Хана влезе в стаята откъм балкона, където се беше оттеглила, откакто се върнаха от каютата на Ларкс. Тя винаги бе обичала усамотението. От всичките му деца Хана най-много приличаше на него. Беше на двайсет и три и, за жалост, дотук животът не се бе отнесъл добре с нея. Душата ѝ беше покрита с белези, затова навъсеното изражение никога не напускаше лицето ѝ.
- Трябва да видиш това — каза тя на корейски.
Говореше толкова малко, че той се вслушваше във всяка нейна дума. Хана излезе обратно на балкона и той я последва.
Долу забеляза една моторница, която тъкмо завиваше към бетонния кей. Наоколо гъмжеше от водни таксита, прибиращи пътници от разходката. Моторницата забави ход.
Те се намираха на трийсет метра над равнището на водата, скрити в сенките на нощта, и Ким виждаше ясно двамата мъже в нея. Лесно разпозна единия от тях. Онзи досаден американец.
Хана бе прекарала последните десет дни в следене на Ларкс, но задачата ѝ се усложняваше от присъствието на мъжа, който очевидно вършеше същото. Бе успяла да го заснеме и източниците им в Пхенян ги бяха информирали, че се казва Харолд Ърл Малоун, с прякор „Котън“. Памук. Висок, строен, широкоплещест, с пясъчноруса коса. Бивш капитан от военноморския флот, който дванайсет години бе работил в разузнавателно звено, наречено отряд „Магелан“, към Министерството на правосъдието на Съединените щати. Малоун се бе пенсионирал преди три години и сега притежаваше книжарница в Дания. Но какво правеше тук?
Малоун бе следил Ларкс при всяко негово слизане от кораба, обикаляйки по петите му — Дубровник в Хърватия, Ла Валета в Малта и Котор в Черна гора.
- Господин Малоун като че ли се завръща — заяви той.
И двамата знаеха, че Малоун бе слязъл отново от кораба преди няколко часа. Бяха използвали отсъствието му, за да навестят Ларкс. Липсващата кожена чанта не преставаше да ги тормози. Сигурно имаше начин да я открият, но този любопитен американец там долу можеше да им създаде проблем.
- Ще погледне в каютата на Ларкс, преди да се прибере в своята — каза той. — Всяка вечер го прави. — Той ѝ подаде магнитна карта. — Взех я, когато си тръгвахме. Казах си, че може да потрябва.
Тя пое картата с многозначително мълчание, точно както бе очаквал.
- Време е да решим проблема.
И той ѝ каза какво очакваше от нея да направи. Тя кимна и се прибра вътре.
8
Атланта
18:20 ч.
Стефани зави по застланата с чакъл алея за коли пред дома си. Живееше на шейсет и пет километра северно от Атланта в неголяма каменна къща, заобиколена от високи борове и с изглед към спокойните води на езерото Ланиер.
Тя слезе от колата и взе вестника от пощенската кутия в края на алеята. Сутринта беше излязла толкова рано, че не бе дочакала раздавача. Хладната вечер беше типична за ноември и докато крачеше покрай къщата към задния двор, тя се заслуша в чуруликанията на птиците, които се обаждаха една на друга, докато си търсеха вечеря. На терасата, обградена от саксии с есенни цветя, седеше министърът на правосъдието на Съединените щати.
Шефката ѝ отпиваше от порцеланова чаша, над която се виеше пара.