Рузвелт заяви:
- Тук пише, че галерията ще се управлява от съвет от девет души, всичките назначени от вас. Аз бях останал с впечатление, че институцията ще се администрира от института „Смитсониън“.
- Така е. Но искам в ежедневната си дейност галерията да бъде напълно независима от държавата, на каквато свобода в момента се радва и „Смитсониън“. Това условие не подлежи на преговори.
Той погледна към министъра на правосъдието, който кимна в знак на съгласие.
Предложението на Мелън бе представено за пръв път преди година. Построяването на сградата щеше да струва между осем и девет милиона долара. Личната му колекция от произведения на изкуството, оценявана на около двайсет милиона, щеше да съставлява ядрото на бъдещата музейна сбирка. Постепенно щяха да се придобиват и излагат и други ценни творби, като идеята бе Вашингтон да се превърне в една от световните столици на изкуствата.
Мелън се бе ангажирал да създаде фондация с основен капитал от пет милиона долара, приходите от която да отиват за изплащане на заплати на висшата администрация и за придобиване на нови творби. Държавата щеше да плаща поддръжката и режийните разходи на сградата за вечни времена. Сегашната среща беше резултат на дълги месеци задкулисни преговори за изглаждане на детайлите. Министър Къмингс го бе осведомявал през цялото време, но до някакви съществени пазарлъци почти не се бе стигнало. Също както в бизнеса с Мелън не беше никак лесно да се преговаря.
Оставаше обаче един неразрешен проблем.
- Тук сте посочили — каза Рузвелт, — че всички средства за сградата и за произведенията на изкуството ще постъпват от вашия благотворителен фонд. Но това е същият онзи фонд, за който ние твърдим, че дължи на държавата над три милиона просрочени данъци.
Каменното лице на Мелън не трепна.
- Ако искате парите, те са там.
Рузвелт усещаше, че човекът отсреща го разиграва, но нямаше нищо против. Самият той бе поискал да се видят. И така…
- Бих желал да поговоря насаме с господин Мелън.
Министърът на правосъдието явно не одобри това, но същевременно разбра, че не е молба. Къмингс и Финли излязоха заедно от кабинета. Рузвелт изчака, докато вратата се затвори зад тях, и заяви:
- Сигурно знаеш, че те презирам.
- Не ми пука какво мислиш за мен. Ти си човек без значение.
Рузвелт се изсмя гърлено.
- Наричали са ме наглец. Мързеливец. Глупак. Интригант. Но никога човек без значение. Обиждаш ме. Смятам, че съм дори твърде значим в сегашните времена на икономически затруднения. За които, ако ми позволиш да добавя, ти носиш немалка вина.
Мелън вдигна рамене.
- Ако Хувър ме бе послушал, Депресията щеше да трае кратко.
Минали бяха седем години от онзи съдбовен февруари на 1929-а, когато пазарите се сринаха и банките фалираха. Хувър го нямаше вече, но републиканците бяха останали във властта и контролираха Конгреса и Върховния съд в достатъчна степен, за да може неговият Нов курс да търпи поражение след поражение. Изправен пред толкова много препятствия, той бе решил да сключи мир с враговете си, сред които и този дявол. Но не и преди да му каже какво мисли за него.
- Да видим дали си спомням добре. Като министър на финансите ти посъветва Хувър да ликвидира профсъюзите, фондовата борса, фермерите и пазара на недвижима собственост. Да отърве системата от всичко гнило в нея. И после според теб хората щели да работят по-упорито и да водят… как го рече? — по-благочестив живот. Като добави, че по-предприемчивите щели да просперират за сметка на по-малко кадърните.
- Това беше разумен съвет.
- За човек, притежаващ стотици милиони, не би и могъл да мислиш другояче. Но се съмнявам дали щеше да имаш подобно отношение, ако гладуваше, останал без работа и без надежда.
Мелън изглеждаше някак странно. Лицето му беше изпито, а високата му фигура бе по-мършава от обичайното. Кожата му беше пепелявосива, очите уморени, погледът мрачен. Две дълбоки бръчки се спускаха косо от ноздрите до ъгълчетата на устата, отчасти закрити от характерните мустаци. Рузвелт знаеше, че е на осемдесет и една, но изглеждаше на над сто. Едно беше безспорно — човекът бе запазил величествената си осанка.