Тя се приближи до апартамента на Ларкс и си отключи с магнитната карта. Вратата се отвори и тя бързо влезе в затъмненото помещение. Надяваше се, че няма да мине много време, преди Харолд Ърл Малоун, с прякор „Котън“, да се появи.
10
Малоун скочи от лодката, докато Люк Даниълс подаваше леко газ, за да придържа корпуса плътно до бетонния кей.
- Искам те тук в седем сутринта — каза той.
- Така ми липсваха заповедите ти, старче — отдаде чест Люк.
- Как ли пък не… — усмихна се Малоун.
Малоун не харесваше особено прякора, който Люк му бе измислил от първия ден на познанството им. Разбира се, той на свой ред наричаше по-младия агент Колежанчето — едно име, по което Люк на свой ред не си падаше. А докато в случая Малоун беше нает по договор за определен, при това ограничен, ангажимент, Люк работеше на щат за Стефани Нел и отряд „Магелан“. Беше южняк, бивш военен, племенник на президента Даниълс — обстоятелство, което не означаваше кой знае какво нито за него, нито за именития му чичо. Двамата с Люк се бяха срещнали за пръв път в Дания преди месец, после довършиха съвместната си мисия в Юта. На раздяла в Солт Лейк Сити той бе казал на Люк, че очаква с нетърпение следващата им среща. Само дето не бе предполагал, че моментът ще настъпи толкова скоро.
Докато пътуваха с моторницата към терминала за круизни кораби, Люк му бе обяснил горе-долу какво се бе случило. Двайсетте милиона трябвало да бъдат натоварени на чартърен полет от Венеция директно за Северна Корея. Съединените щати и Европол били решили в крайна сметка да заведат дело за застрахователна измама, но им били нужни свидетелски показания за събиране на доказателствен материал. Разбира се, никой не беше очаквал опита за кражба.
- Как се случи така, че предаването на парите да стане точно тук, във Венеция? — бе попитал той Люк.
- Не мога да ти кажа. Бях в Рим, когато Стефани ми нареди да си размърдам задника и да тичам насам. Тогава ти се обадих. Инструкциите ми бяха да отърва стареца, ако загази някъде.
- Така ли го каза Стефани?
- Приблизително.
Малоун се сбогува с Люк и се отправи към мостчето за качване. Трябваше да мине през проверка за сигурност, която включваше скенер за метални предмети. Беше оставил пистолета си у Люк, нямаше да му трябва до утре, а не искаше да привлича излишно внимание. Хората от екипажа му хвърлиха някой и друг подозрителен поглед, при това оправдан — косата му беше мокра и разрошена, а дрехите му — опръскани с кал и понамирисващи след цамбурването в лагуната.
- Тия водни таксита са абсолютно побъркани — каза им усмихнат той.
Минаваше полунощ, но много пътници продължаваха да се качват и слизат, възползвайки се максимално от последните си часове на борда. Той не бе очаквал кой знае какво от нощния живот на круизния кораб, доколкото и двамата с Ларкс си бяха лягали рано. Каютите им бяха на една и съща палуба, макар и в двата ѝ противоположни края.
След като се качи, той взе асансьора за единайсетия етаж и излезе в празния коридор. През цялото пътуване беше наблюдавал внимателно Ларкс. Старецът едва ли го бе забелязал. Беше се изолирал от света, не обръщаше внимание на нищо и никого и странеше от хората, като не се разделяше единствено с черната си кожена чанта. Малоун беше запомнил и физиономията иа Анан Уейн Хауъл по снимката, с която Стефани го бе снабдила, но до момента не бе успял да го зърне.
Имаше много неща, които да го разсейват. На кораба пътуваха три хиляди пасажери и на пристанищата наставаше лудница. В деня, когато спряха в Сплит, му се бе сторило, че най-после ще удари джакпота, но Ларкс си бе тръгнал сам от хърватското кафене, след като бе чакал напразно два часа. Какво му беше толкова важното на този Хауъл? Малоун знаеше само, че е беглец от федералното правосъдие и е предизвикал гнева на прокурора, успявайки да се измъкне малко след началото на процеса срещу него. Но той беше наясно с условията. На наетите по договор като него се разрешаваше да разполагат само с абсолютно необходимото. Пък и, честно казано, Котън не се интересуваше толкова от подробностите, че да рови надълбоко. За него това беше само развлечение, плюс възможност да изкара малко лесни пари.
Нещата определено бяха ескалирали. Вече имаше девет трупа.
Той реши да хвърли един последен поглед в стаята на Ларкс. Напуснал бе кораба непосредствено преди рано започващата вечеря, тръгнал бе към брега часове преди планираната сделка, огледал бе сградата и бе успял да проникне вътре, докато входовете ѝ бяха все още отворени за деня. След което бе изчакал търпеливо, докато дойде моментът да се качи на осмия етаж. Трябваше да позвъни на Стефани и да ѝ докладва за случващото се, но Люк го бе уверил, че той ще свърши това вместо него. След което се връщаше в Копенхаген при книжарницата си.