Населението на лагера се разделяше на две класи. Родените в него. Вътрешните хора. И осъдените. Външните. Главната разлика между едните и другите беше, че Външните знаеха какво има отвъд загражденията, докато Вътрешните нямаха никаква представа. Това познание отслабваше Външните хора. Желанието им за живот се стопяваше бързо. За Вътрешните непознаването на външния свят се превръщаше в предимство. Те не виждаха нищо лошо в това да лочат разлята супа от пода. Просията беше начин на живот, предателството — част от борбата за оцеляване. Съзнанието им беше заето изцяло от чувството за вина, срам и провал. Докато Външните, за свое нещастие, оставаха парализирани от шок, отвращение и отчаяние.
И докато нейният собствен живот бе протекъл между тези заграждения, скрит от света, сега тя знаеше, че всички Ким бяха живели като принцове, без да се лишават от каквото и да било. А нейният баща бе провъзгласил за своя мисия изкуплението на греховете им. Но тя се питаше какво ли щеше да стане, когато постигнеше целта си. Какво щеше да прави с властта, когато тя най-после се окажеше в ръцете му?
Хана бе прочела написаното от баща си за деня, в който неговият баща се бе отрекъл от него. Дали в него имаше нещо вярно, тя нямаше как да знае. Лъжата беше семейна черта на династията Ким. В лагера не бе чувала почти нищо за държавното ръководство. Едва след освобождаването си бе научила повече, и то все обезпокоителни неща. В лагера единственият авторитет бяха надзирателите. Те я бяха научили какво и как да мисли, какво и кога да казва. Мълчанието беше неин приятел. Както и истината.
И докато преди, като затворник, тя бе нищо, сега житейският избор беше неин. Което ѝ носеше утеха. И сън.
14
Вашингтон, окръг Колумбия
22:58 ч.
Стефани познаваше добре сградата на Федералния съд. Намираше се на Джудишъри Скуеър и гледаше на юг, към Конститюшън Авеню и Националния мол. Във външността ѝ нямаше нищо забележително, беше построена в безличния казионен стил на 1950-те.
Двете с Хариет Енгъл бяха пристигнали от Джорджия със служебния самолет на Министерството на правосъдието. Машината ги очакваше на частно летище, северно от Атланта, недалече от дома на Стефани. Планът в първоначалния му вид беше да разобличат Министерството на финансите, след което да чакат на следващия ден доклада на Котън за предаването на парите и за Ларкс. Но този план се бе променил след телефонния разговор с министъра. Нещата се усложниха още повече с доклада на Люк Даниълс, който постъпи по време на полета. Двайсетте милиона били унищожени, а всички участници в сделката — мъртви.
Намесването на името на Ким Чен Ин бе добавило и ново измерение към историята.
Още с раждането си Ким бе готвен да поеме по наследство властта в Северна Корея. Беше се оженил млад и имаше няколко деца. По всичко личеше, че е пристрастен към хазарта, както и към алкохола. След един инцидент с подправени паспорти в Япония баща му го бе обявил публично за неблагонадежден. Тази обида не само бе дамгосала за цял живот младия Ким като провалил се, но по подразбиране бе провъзгласила двамата му полубратя за благонадеждните в семейството. В крайна сметка военните бяха заявили подкрепата си за един от братята, с което бяха осигурили безпрепятственото предаване на властта. Ким бе напуснал Северна Корея и сега живееше в Макао, като прекарваше половината от времето си по казината, а другата половина- в пътувания из Китай. Според официалните сводки имаше артистичен талант и изобщо не се интересуваше от политика. Голямата му страст бяха филмите; пишеше сценарии и къси разкази и често се появяваше в кината на Япония. Славеше се като пътувал и видял много човек, разбиращ от техника, може би дори и свободомислещ, но в никакъв случай не като заплаха за властта. От доста време за него не се чуваше почти нищо.
Но междувременно нещо се бе променило. С което Ким Чен Ин бе влязъл в полезрението на Министерството на финансите.
Двете влязоха в сградата и минаха през проверката за сигурност, откъдето охраната ги упъти към по-горен етаж. Стефани знаеше какво се намира там: специализираният Съд за наблюдение на чужди агенти, натоварен да контролира издаването на заповеди за поставяне под наблюдение лица, заподозрени в шпионаж на територията на Съединените щати. Повечето от исканията идваха от Агенцията за национална сигурност или ФБР, но Стефани се бе явявала пред съда на няколко пъти от името на „Магелан“.