- Това е разпечатка от електронната книга, която Хауъл публикува преди две години. Веднага след като бе признат за виновен.
- Виновен в какво? — попита Хариет.
- Укриване на данъци. Какво друго? Хауъл се изживява като експерт по данъчната ни система.
- А вие не сте съгласен? — попита Стефани.
- Той е параноик, който вярва в конспирации. В голямата си част тая книга е боклук. Но има някои нещица, на които си струва да се обърне внимание. Направих две копия, като съм отбелязал важните пасажи.
Стефани погледна Хариет. Какъв избор имаха? Бяха поискали обяснение и сега им се предлагаше такова. Но Стефани имаше още въпроси.
- Откъде знаехте, че Малоун е на кораба?
- Както казах, чета докладите му.
— Не е достатъчно. Вие пристигнахте точно след като корабът напусна пристанището. Знаели сте, че трябва да издирите тези доклади. Но как сте разбрали, че Малоун изобщо е на борда?
- Даваш ли си сметка, че разпитваш член на кабинета?
- Нарушил цял поменик закони, за всеки от които може да влезе в затвора.
- Отговори на въпроса — каза Хариет.
- Имахме на място хора, които да следят Ларкс, но междувременно засякохме Малоун. Затова изпратихме няколко души, които да научат каквото могат от вашите масиви. По възможност, без да привличат внимание. Само дето последното условие не се изпълни. Що се отнася до законите, които съм нарушил, смятам, че рискът си струваше.
Стефани знаеше, че Джо Леви никога преди не се бе замесвал в битка от такъв мащаб. Той разбираше само от две неща: право и печелене на пари. Доколкото тя бе чувала, Джо не бе служил в армията и нямаше никакъв опит в разузнавателни операции. В момента определено не беше в свои води. В такъв случай какво го бе накарало да поеме този риск?
- Сам ли ръководите всичко? — попита тя. — Международна разузнавателна операция, провеждана от агенти на Министерството на финансите?
- Прецених, че е най-добре да ограничим обхвата на участие до нашето ведомство. Пол Ларкс не ми остави избор. Нито пък Ким Чен Ин.
- Ким е нищожество — каза Стефани. — Как би могъл да бъде проблем за вас?
- Може да чете.
Странен отговор. И изведнъж тя разбра. Купчините хартия на масата.
- Има още една причина за решението ни да ви намесим — продължи министърът. — Цялата тази история е… доста заплетена. И трябва да си остане тук, между нас. След като прочетете книгата на Хауъл, ще ви дам още обяснения. И се надявам да приемете офертата ми.
15
Венеция
Ким се въртеше в леглото. Тежките златисти завеси бяха спуснати, но мозъкът му отказваше да се предаде на съня. Даваше си сметка, че е близо до целта, че истината няма да му убягва още дълго. Когато за пръв път се беше натъкнал на сайта на Хауъл, цялата идея му се бе сторила фантасмагорична. А първият му имейл до Хауъл бе останал без отговор. Не и вторият обаче. Отговорът гласеше:
Толкова ми е приятно да получа известие от един страдалец като мен. Съжалявам за ареста ви. Собствените ни страни се отнасят крайно несправедливо към нас. Бях съден и признат за виновен в мое отсъствие. Реших да напусна страната, преди да успеят да ме пипнат. Жалко е, че трябва да избираме между родината и свободата. Но борбата трябва да продължи, а тя не може да се води от затвора. Затова написах и книгата си, в нея е изложено всичко, в което вярвам. Моите изпитания започнаха отдавна, в едни различни времена, когато се случиха някои изумителни неща. Прочетете книгата и ми кажете дали ви е била от помощ.
За да получи отговор, той бе сменил тактиката, представяйки се за човек, обвинен в неплащане на данъци. Надяваше се, че това ще му отвори вратата към Хауъл.
Както и стана. След това му зададе още въпроси, пишейки като Питър от Европа, а Хауъл бе отговорил на всичките. Като студент Ким бе специализирал икономика и световна история. И двата предмета го интересуваха. Американската история обаче определено беше новост за него и той бе прекарал последните няколко месеца в четене, за да се подготви за този момент. Каквото и да си мислеше баща му за него, той не беше нито глупак, нито мързеливец. Хауъл беше прав. Преди години може би наистина се бяха случили исторически събития, а семената на конфликта бяха посети от човек на име Андрю Мелън. За когото той знаеше всичко.
Томас Мелън, потомък на шотландски преселници в Ълстър, на свой ред емигрирал от Ирландия в Америка през 1818 г. Още с пристигането си поставил високи цели и завършил първо колеж, после право в университета и накрая станал преуспяващ адвокат в Питсбърг. През 1859 г. бил избран за местен съдия — длъжност, която му донесла слава и пари. Впоследствие основал частната банка „Т. Мелън и синове“. Имал осем деца, шестото от които било момче на име Андрю — затворен в себе си, самоуверен, силен.