Един коментар обаче е достигнал до наши дни. Не на Рузвелт, а на Дейвид Финли. В своя личен дневник, публикуван през 1970 г., Финли си припомня последния си разговор с Мелън броени дни преди смъртта на своя ментор. Финли придружавал Мелън при едно пътуване с кола от апартамента му във Вашингтон до Юниън Стейшън. Влакът щял да го откара на север до Лонг Айланд и къщата на дъщеря му, където смятал да прекара следващите няколко седмици, за да се поосвежи. За съжаление, там го застигнала и смъртта.
Разговаряхме за 20-те и за времето, когато бяхме във финансите. Той беше толкова горд с успехите си. Под негово ръководство Америка бе постигнала голям просперитет. Все още отказваше да признае, че Депресията е била по негова вина. „Това изобщо нямаше да се случи — каза ми той, — ако Хувър ме беше послушал." Гледахме към основите на Националната галерия. Макар да не го знаех тогава, това беше последният му поглед към неговото творение. Стана дума за срещата му с президента преди няколко месеца. Аз го попитах дали историята със смачкания лист хартия има продължение. Той поклати глава и ми каза, че тайната му е останала неразкрита. „Президентът още не се е заинтересувал, но рано или късно ще го направи" — каза ми той. След това продължихме пътуването си в мълчание. Когато стигнахме до гарата, последните му думи прозвучаха като обобщение на живота му, или поне на начина, по който гледаше на себе си: „Аз съм патриот, Дейвид. Никога не го забравяй".
17
Венеция
Малоун отвори очи. Пулсираща болка разцепваше главата му. Той не пиеше и никога през живота си не бе изпадал в махмурлук, но по описанията на свои познати предположи, че усещането е нещо подобно. Но къде беше той? И тогава си спомни. В каютата на Ларкс. В дясната си ръка държеше нещо. Той примигна, за да отърси паяжините от клепачите си, и видя спринцовката.
Лежеше на килима, а Ларкс беше все така в леглото си. Мъртъв. От съседната стая се процеждаше светлина. Десният крак го болеше. Нещо остро бе пробило кожата, и той предположи, че е иглата от същата спринцовка. Левият му крак беше натъртен след падането от хеликоптера. Той разтърка слепоочията си и се надигна от пода. Каквото и да го бе повалило, беше бързодействащо и оставяше неприятни следи в организма. Погледна часовника си. 5:20 сутринта. Беше прекарал няколко часа в безсъзнание.
Изправи се на крака, като се подпираше на стената. Дрехите му бяха изсъхнали, но още воняха на тиня от лагуната. Определено беше успял да се забърка в нещо доста неприятно. А на всичкото отгоре сам си го бе изпросил, приемайки предложението на Стефани. Разтърси глава, опитвайки се да разпръсне мъглата в мозъка си, и си позволи една минута почивка от усилието.
После долови някакво движение зад отворената врата. Нечия сянка премина по пода, предшествайки появата на собственика си. Който се оказа жена. Слаба, с тънка талия и дълга права златисточервеникава коса, обрамчваща лице на средна възраст. Три тъмни лунички образуваха триъгълник върху иначе безупречно гладката кожа на бузата. Сините ѝ очи бяха замъглени от недоспиване — разбираемо, предвид на ранния час, — но иначе изглеждаше съсредоточена и нащрек. Изражението на лицето ѝ, цялото ѝ излъчване беше на човек, когото Малоун бе срещал толкова много пъти, че сам не можеше да ги преброи. На служител от правоохранителните органи.
- Казвам се Изабела Шефър — каза тя. — От Министерството на финансите.
- Имаш ли значка?
— А ти?
Той бръкна в джобовете си и се престори, че търси.
- Ами… май не. Но предполагам, че знаеш кой съм.
- Котън Малоун. Навремето си бил в правосъдието, в прословутия отряд „Магелан“. А сега си пенсионер.
Той долови сарказма ѝ.
- Нещо против?
- Просто искам да знам какво прави тук книжар от Копенхаген, освен че съсипва всичко, което съм успяла да свърша от три месеца насам.