Запита се какво ли правеше Касиопея в този момент. Липсваше му. Тя беше от малкото хора, в чието присъствие се чувстваше истински добре. Имаше много познати и сътрудници, но малцина близки приятели. За това беше виновна отчасти предишната му работа, отчасти личностните му особености. Свикнал бе да си бъде самодостатъчен. Може би донякъде се дължеше на факта, че беше едно дете. Кой знае? Бившата му съпруга ненавиждаше навика му да се затваря в себе си. Докато с Касиопея беше различно. Тя също ценеше самотата. Двамата си приличаха много повече, отколкото всеки от тях бе склонен да признае. Жалко, че се бяха разделили. Той нямаше намерение да я търси повече. Беше опитал веднъж, но тя ясно му бе заявила позицията си. Всеки следващ ход трябваше да бъде от нейна страна. Упорство ли беше това? Може би. Гордост? Положително. Но Малоун никога не бе просил внимание от когото и да било и нямаше намерение да го прави. Не бе извършил нищо нередно. Проблемът беше у нея. И все пак тя му липсваше.
Погледна часовника си. 7:45 сутринта. Затъмнените стъкла на прозорците смекчаваха ярката слънчева светлина. По мостчето слизаха пътници и се насочваха през остъклен тунел към круизния терминал, където ги очакваха багажът им и италианските митнически власти. От другата страна имаше автобусни спирки, пиаца за таксита и бетонен кей с моторни лодки, готови да ги откарат до града или до летището. Повечето от пътниците щяха да си тръгнат от тук по вода. Круизният терминал се намираше в най-западната точка на Венеция, точно до изкуствения провлак, свързващ града с континента. Зоната наоколо беше единственото място в града, където се допускаха автомобили. Ако вътрешното му чувство не го лъжеше, трябваше да е готов във всеки миг да се отправи в неизвестна посока.
По радиоуредбата обявяваха реда за отвеждане на пътниците до брега. Той си намери място на горния етаж, близо до витото стълбище за главното фоайе, откъдето да наблюдава движението на човешката маса. От кораба по мостчето се точеше върволица от хора, повечето възрастни туристи. Сезонът и цената на билета не бяха подходящи за семейства с деца. За сметка на това каютите бяха пълни с пенсионери с престижни професии, които ходеха на няколко круиза годишно. Малоун не вярваше, че някога ще дойде и неговият ред да се пенсионира. И какво щеше да прави? Колкото и да му бе неприятно да си го признае, работата му липсваше. Преди три години идеята да напусне „Магелан“, да се откаже от офицерското си звание във военноморския флот и да се премести в Дания му се бе сторила твърде привлекателна. Решил бе да забрави миналото и да гледа напред. Но нещата не се бяха случили точно както бе очаквал. Бедите не го напуснаха, кризите се редуваха една след друга. От някои неприятности нямаше как да избяга, в други се бе набъркал доброволно. И сега отново работеше срещу заплащане. Както в доброто старо време.
В момента разчиташе на комбинация от няколко фактора. Първо, че все някой бе взел черната кожена чанта от каютата на Ларкс. Второ, че въпросният някой я бе задържал заедно със съдържанието ѝ. Трето, че който и да бе той, се намираше все още на борда. Четвърто, че този някой не подозираше, че и друг се интересува от чантата. И, пето, че щеше да бъде достатъчно самоуверен, за да слезе от кораба с нея в ръка.
Вероятността всичко това да стане клонеше към нула, но беше единственият му шанс, затова стоеше чад колоната и гледаше съсредоточено надолу. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи тук и сега. От мястото, което си бе избрал, се разкриваше гледка към цялото фоайе и той забеляза Изабела Шефър, заела позиция до едно от гишетата.
А ето я и нея.
Черната кожена чанта с характерните сребърни токи и бял монограм с инициалите EL отстрани беше преметната през рамото на млада жена с дълга черна коса, която подтичваше припряно към мостчето за слизане. Той видя, че агент Шефър от Министерството на финансите също я бе забелязала и незабавно тръгна по петите ѝ.
Нищо лошо. Той нарами пътната си чанта и заслиза надолу по парадното стълбище.
Ким седеше на една от масите в бара, близо до изхода за мостчето, и наблюдаваше туристите. Хана беше застанала на няколко метра встрани и също ги гледаше. Двамата явно се бяха наговорили нито за миг да не се появяват заедно през цялото пътуване. Първоначално идеята беше той и Ларкс да се срещнат насаме и едва тогава да се свържат с Хауъл. През първите няколко дни от круиза той се бе опитвал да се свърже с каютата на Ларкс по вътрешния телефон, но не бе получил отговор на нито едно от позвъняванията си. Затова Хана се бе превърнала в негови очи и уши и наблюдаваше неотлъчно стареца, докато двамата чакаха своя шанс. Когато Ларкс му каза, че чантата е поверена другиму, първата му мисъл беше, че може би ще я види отново при слизането на хората от кораба.