- Семейството му в течение на повече от век е правило опити да си получи парите — каза президентът. — Но те така и не били върнати. До ден-днешен дълговете на държавата към Саломон остават неизплатени. Официалното оправдание е, че липсват убедителни документни доказателства за тяхното съществуване.
- Звучи логично — обади се Хариет.
- Само дето е пълна глупост. През двайсет и пета година Конгресът е искал да изплати дължимото на наследниците. Препоръката била минала през съответната комисия, но така и не стигнала до пленарна зала. Защо? Защото тогавашният министър на финансите погребал идеята. Той се казвал Андрю Мелън.
За Стефани парченцата започваха да се наместват.
- Индексирани спрямо инфлацията между хиляда седемстотин осемдесет и първа и хиляда деветстотин двайсет и пета година, онези осемстотин хиляди, отпуснати в заем от Саломон, стават милиард и триста милиона — каза Дани. — Но това е твърде опростена мярка, защото не отчита реалната стойност на заема за онова време. Ако приложим метода за изчисляване на цената на човешкия труд, а именно колко е трябвало да работи един наемен работник през хиляда деветстотин двайсет и пета година, за да си купи същите стоки, които през хиляда седемстотин осемдесет и първа са стрували осемстотин хиляди, излиза осем милиарда и половина. Целият федерален бюджет за финансовата хиляда деветстотин двайсет и пета е възлизал едва на десет милиарда, при четиристотин милиона дефицит. Сега разбирате защо Мелън е отхвърлил идеята за връщане на парите. Ако е трябвало да се разплати изцяло с наследниците, държавата би фалирала.
- Защо това трябва да има значение и днес? — попита Стефани. — Съединените щати имат активи за трилиони долари, а и сумата положително може да бъде предоговорена.
- Днес дългът възлиза на седемнайсет милиарда, изчислен по метода на инфлацията, а по метода на цена на човешкия труд е някъде към триста и трийсет милиарда.
- Пак казвам: тази сума подлежи на предоговаряне, което не е непреодолима пречка. И положително не си струва това, което се случва в момента.
- В книгата си Хауъл прави предположението, че Андрю Мелън или е открил, или някой му е подхвърлил документацията, която уж била изгубена от ковчежника на Пенсилвания. Той я е укрил и я е използвал като лост за влияние върху трима президенти на САЩ. Така е успял да се задържи толкова дълго на поста си.
- Определено звучи правдоподобно — каза тя. — Само дето няма как да знаем дали е истина.
- Всъщност бихме могли да научим истината. В писмото, което получих, се настоява да разследвам въпроса с дълга към Саломон. Подателите смятат, че наследниците заслужават да получат нещо. С което съм съгласен. Затова помолих Министерството на финансите да проучи казуса. Задачата бе възложена на Пол Ларкс. След което настана Второто пришествие.
- Ларкс е открил доказателства за дълга?
- Мисля, че да. Мисля също, че се е натъкнал на нещо още по-голямо.
— Ами защо просто не проверите? Всичките тези хора работят за вас.
- Не е толкова просто. Искам вас двете в екипа ми. Бог ми е свидетел, че финансите не стават за тая работа. Искам моят А отбор да се заеме с нея.
- Привиквате ни от резервната скамейка, значи — реагира остро Стефани. — И то точно когато резултатът не е в наша полза.
- Винаги се справяте най-добре, когато се включвате по средата на мача.
- При мен ласкателства не работят — заяви тя, но после устните ѝ се разтегнаха в усмивка. — Но и не вредят. — Той я погледна право в очите. — Стефани, тази задача е различна. През последните че- тирийсет и осем часа се случиха много неща. Имам лошо предчувствие. Двамата с Джо Леви ще проведем решителен разговор. И той няма да ви създава повече проблеми. Но от Котън Малоун очакваме отговори.
Тя знаеше какво трябва да каже.
- Смятайте въпроса за уреден.
Той насочи пръст към нея.
- Това исках да чуя. Но първо вие двете трябва да изслушате нещо. След това, Стефани, искам да ме заведеш някъде. Хариет, ти си дотук.
- Няма проблем. Имам си достатъчно работа. Нали затова държим отряд „Магелан“.
Но Стефани държеше да знае подробности.
- Защо трябва аз да ви водя някъде?
- Защото Тайните служби няма да допуснат кой да е да ми бъде шофьор.
21
Венеция
Ким слезе по мостчето от кораба и последва Малоун в зоната за получаване на багажа. Хана беше напред, почти до жената с черната кожена чанта; и двете бяха вече отвън, под лазурното небе и златистите лъчи на утринното слънце, и си проправяха път по оживения бетонен пристан към водните таксита. Около тях бързаха хора, скачаха в лодките, подаваха си багаж, чуваха се отсечени команди, които се изпълняваха начаса. Преди да слезе от кораба, Ким се бе позабавил малко във фоайето и тогава бе видял Малоун да слиза по стълбището и да тръгва по мостчето. Очевидно планът им да го изоставят в каютата при Ларкс, докато го открие персоналът, не бе сработил.