И тогава видя Хана, застанала до група туристи.
- Къде отива? — прошепна на корейски той, без да откъсва очи от отдалечаващата се фигура.
Възможностите не бяха много. Най-вероятно се беше запътила към града. Веднага след круизния терминал започваше пешеходната зона, която съставляваше 99 % от площта на Венеция. В другата посока беше провлакът за сушата, така че не бе изключено наблизо да я чака кола. На половин километър северно пък беше железопътната гара. Жената пресече улицата и зави наляво.
И той разбра. Фериботите. Терминалът се виждаше на стотина метра по-нататък.
- Нямаме избор — каза той. — Не се отделяй от нея.
Хана се взря мълчаливо в него. Той често се питаше какво ли всъщност мисли. Говореше толкова рядко и така внимателно подбираше думите си, че човек трудно можеше да разбере какво точно ѝ е в главата.
Дали го мразеше? Или го обичаше? Или се боеше от него? Той никога не ѝ повишаваше тон, никога не се отнасяше грубо с нея. Цялото му държание, изражението на лицето му показваха единствено привързаност. И тя му се отплащаше, изпълнявайки безпогрешно и безпрекословно всичките му желания. Както подобава на една дъщеря.
Той ѝ кимна. И тя тръгна.
22
Вашингтон, окръг Колумбия
Стефани беше изумена от лекотата, с която президентът си служеше с компютъра. Дани Даниълс не се славеше като особено сведущ по техническите въпроси.
- Уроци ли вземате? — попита го тя.
Той бе включил лаптопа, бе отворил нужните му програми, след което бе извадил от джоба си флашка и я бе поставил в порта.
- Не съм чак дотам невеж — отвърна той. — Скоро ще бъда бивш президент. Никой няма да се интересува от мен. Ще трябва да се грижа сам за себе си.
- Нали получавате доживотна охрана от Тайните служби? — попита Хариет. — Сигурна съм, че и те ще помагат.
Тя се надигна да си върви, но Дани я помоли да остане още няколко минути.
- Няма да имам охрана — отвърна той. — Ще последвам примера на Буш-старши и ще откажа. Чакам с нетърпение да бъда оставен на спокойствие.
Стефани се съмняваше в това. Този човек не беше роден за пенсионер. Целия си живот бе прекарал в светлините на прожекторите. Беше навлязъл в политиката на местно равнище в селските райони на Тенеси, от там се бе преместил в губернаторската резиденция, в Сената и накрая в Белия дом. За десетилетията, прекарани в служба на обществото, бе преодолял безброй кризи, една след друга. Беше блестящ именно в моменти на криза, както Стефани нееднократно бе имала възможност да се убеди. И обичаше да взема решения. Добри или лоши. Правилни или погрешни. Но ги вземаше. И то сам.
- Всички знаем за записите на Никсън в Белия дом — каза той. — Но по времето на Никсън номерът бил вече остарял. Защото всичко започва с Франклин Делано Рузвелт.
Той им разказа за президентската кампания през 1940 г. Рузвелт искал безпрецедентен трети мандат, но популярността му спадала и републиканският кандидат Уелнър Уилки сякаш бил на път да го изпревари. Имало проблеми с преиначени цитати във вестниците, главно на хора, присъствали на безбройните съвещания в Овалния кабинет. Затова един от стенографите предложил идея: помещението да се оборудва с микрофони, които да записват всичко. Така нямало после да има спорове кой какво точно е казал. По онова време се експериментирало с ново записващо устройство с безкрайна лента, което можело да запамети цял ден разговори, така че да може да се възпроизведат незабавно.
- Прадядото на съвременния диктофон — каза президентът. — Една такава машина била подарена на Белия дом. Инсталирали я в заключено с катинар помещение до Овалния кабинет. Микрофонът бил скрит в настолната лампа върху бюрото на Рузвелт. Той използвал системата в продължение на четири месеца, от август до ноември четирийсета. Записвал пресконференции, лични срещи, случайни разговори. Тези записи останали скрити за широката публика чак до седемдесетте.
Стефани не пропусна уточнението. За широката публика.
- Но някои хора са знаели.
Даниълс кимна.
- Записите се съхранявали в библиотеката „Франклин Рузвелт“ в Хайд Парк, щата Ню Йорк. Пратих там един човек и той откри нещо интересно. Качил съм информацията на флашка.
- И защо го направихте?
- Защото едно и едно винаги прави две. Тази доларова банкнота ме предизвика да се поровя малко. Приемете, че съм любопитен човек, и слава богу. Това любопитство е спасявало кожата ми повече пъти, отколкото мога да преброя.