Тримата бяха сами.
- На двайсет и трети септември хиляда деветстотин и четирийсета Рузвелт си поприказвал в Овалния кабинет с един от агентите на Тайните служби. Казвал се Марк Типтън. Бил един от тримата, които охранявали денонощно президента на осемчасови смени. Типтън и Рузвелт били станали много близки. Толкова близки, че президентът му поверил специална задача.
Дани почука с пръст по тъчпада.
- Чуйте това.
Ф.Д.Р.: Трябва ми помощта ти. Ако можех да се справя сам, щях да го направя, но не мога.
Типтън: Разбира се, господин президент. Каквото наредите.
Ф.Д.Р.: Става дума за нещо, което онзи проклетник Андрю Мелън остави при мен навръх Нова година през трийсет и шеста. Бях забравил за него, но Миси ми напомни онзи ден. Тогава аз го смачках на топка и захвърлих, но тя го намерила и запазила заедно с това…
Кратка пауза.
Типтън: Кой е начертал линиите върху банкнотата?
Ф.Д.Р.: Господин Мелън сметна за нужно да го направи. Виждаш ли чертите, които пресичат пирамидата? Образуват шестолъчна звезда. Буквите на върховете са анаграма на думата масон. Искам да откриеш какво означава това.
Типтън: Ще бъде изпълнено.
Ф.Д.Р.: Мелън ми каза, че думата е препратка към исторически факт. Каза ми, че хората в миналото са знаели, че един ден ще се появи такъв като мен, аристократ тиранин. Как ненавиждам такива гатанки! Би трябвало да не обръщам внимание на тази тук, но не мога. И Мелън го знаеше. Затова ми я остави, за да ме побърка. Наредих на Министерството на финансите да разследва значението на този символ и на буквите около печата, но никой не можа да измисли обяснение. Исках да знам дали буквите са били подредени съзнателно по този начин, когато печатът е направен през хиляда седемстотин осемдесет и девета. И това никой не може да каже. Знаеш ли какво си мисля? Мелън случайно е забелязал разположението на тия букви и се е възползвал от това за целите си. Той си беше такъв. „Най-хитрият богат злодей “. Така му викаха. И бяха прави.
Типтън: Някаква заплаха ли виждате тук, сър?
Ф.Д.Р.: Точно това си помислих в началото. Но минаха четири години, а нищо не се случи. Затова се питам дали Мелън просто не е блъфирал.
Типтън: Защо изобщо да си губим времето?
Ф.Д.Р: Миси казва, че не бива да си затваряме очите. Мелън не беше празен блъфьор. Може и да е права. Тя обикновено е права, знаеш, само да не ни чуе, че ѝ го признаваме. Хартийката, дето я смачках, е у нея. Въпросния ден, след като Мелън си тръгна, тя дошла в кабинета ми и я вдигнала от пода. Господ здраве да ѝ дава. Добра секретарка е. Хвърли ѝ един поглед, Марк, и ми кажи какво мислиш. Смята се, че написаното било свързано с две тайни от миналото на тази страна. Които щели да доведат до моята гибел. Така рече Мелън. Знаеш ли кое беше последното, което ми каза тоя дърт пръч? Че щял да ме чака. Представяш ли си каква наглост? Да каже на президента на Съединените щати, че щял да го чака.
Типтън: Да чака какво точно?
Ф.Д.Р.: Това трябва да разберем.
Няколко секунди и двамата мълчаха.
Ф.Д.Р.: Цитира ми и лорд Джордж Байрон: „Съвпадение със фактите, макар без обяснение. “ От „Дон Жуан“. Искам от теб да разбереш какво значи всичко това.
Типтън: Ще се постарая.
Ф.Д.Р.: Знам, че ще направиш всичко възможно. Искам да си остане между нас. Проучи въпроса, но за всичко докладвай само на мен.
Дани извади флашката.
- Има и други записи, от различни дати, подобни на този. Повечето са на случайни разговори със сътрудници, нищо интересно от историческа гледна точка. Не е имало никаква причина да ги записва. Уредниците на библиотеката ми казаха, че непосредствено преди този разговор в Овалния кабинет се провела пресконференция. А пресконференциите се записвали задължително. Те предполагат, че след това служителите просто са забравили да изключат уредбата и този разговор наред с много други е бил записан случайно.
- А защо го е крил? — попита Хариет.
- Всъщност нищо не е било скрито. Записите са намерени случайно в библиотеката през седемдесет и осма. Там ги съхраняват в архиви с ограничен достъп, недостъпни за широката публика. Този запис сам по себе си нищо не значи, ако човек не знае това, което знаем ние.
Стефани бе изслушала записа с подчертано внимание. Гласът на Рузвелт беше звучен, с богат тембър и перфектна артикулация. В частните си срещи той говореше практически по същия начин, както и при официалните си речи. Това, което току-що бе чула, беше непринуден, приятелски разговор с близък сътрудник. Но тук определено имаше съзаклятнически привкус. Мозъкът ѝ трескаво обработваше информацията.