- Всичко започна — заговори Даниълс — с желанието ми да поправя една несправедливост. Тази история със Саломон не ми даваше покой. Възложих на Пол Ларкс да проучи нещата. Той беше дългогодишен служител в държавната администрация, нямах причина да не му вярвам. Само че изведнъж нещо му стана. Почна да фантазира за някакви конспирации, как Саломон бил измамен, данъкоплатците били измамени. Стана неуправляем, накрая Джо се принуди да го пенсионира. Докато разберем какво става, той вече си пишеше с Ким Чен Ин и онези в Пхенян пощръкляваха. После се намесихте вие двете да търсите Хауъл, който също е свързан с Ларкс. Абсолютен цирк!
- Който стигна до вниманието на президента на Съединените щати — каза Стефани.
- Именно. Но ние не сме съвсем на тъмно. Ако свържем този запис и книгата на Хауъл, стигаме до извода, че през декември трийсет и шеста, в навечерието на Нова година, Мелън е оставил на Рузвелт смачкан лист хартия и банкнота от един долар. Знаем също, че малко след това Министерството на финансите е започнало цялостно разследване на промяната в дизайна на банкнотите от хиляда деветстотин трийсет и пета година. Преди това върху доларовите банкноти не е фигурирал държавният печат на САЩ. Той е добавен през трийсет и пета по личното нареждане на Рузвелт. Както изглежда обаче, Мелън се е възползвал от това решение на президента. Безспорен факт е, че линиите, начертани върху пирамидата, изписват думата масон.
Имаше и още нещо. Стефани го усещаше по гласа му. Очите им се срещнаха; тя се бе научила да разбира погледа му, който в случая казваше: Не сега. Не тук. В същото време той каза:
- Държа да знам как ще се развият нещата във Венеция. Междувременно обаче имам да ви съобщя една хубава новина. Човекът на записа, който току-що чухте, Марк Типтън, отдавна е покойник. Но синът му е жив. На седемдесет и четири години е, вчера го открихме. Казва се Едуард и двамата с теб отиваме при него. Да си поговорим.
Стефани реши да попита:
- Къде?
- У тях.
- И защо се съгласихте?
- Защото е единственият начин да чуем онова, което има да ни каже.
23
Венеция
Моторницата с Малоун и Люк се носеше през лагуната. Малоун се бе обадил на своя по-млад колега от каютата си, за да го осведоми за смъртта на Ларкс, за присъствието на Изабела Шефър и за жената с кожената чанта.
- Планирали са добре бягството си — каза Люк. — Здравата изпързаляха финансите.
- Успя ли да откриеш нещо за тази Шефър?
- Двамата с теб си приличаме по нещо. И на двамата ни се носи славата на лоши момчета. Изабела играе по правилата. За нея всяко нещо е или добро, или лошо. Вижда нещата в черно и бяло, в живота ѝ няма място за сиво. Толкова е перфектна, че ти лази по нервите. При нас в специалните части имахме няколко такива. Ужасни досадници. Заради тях човек може спокойно да си умре.
- Нещо повече за Шефър?
- Дочух, че малко агенти я искали за партньор. Проблеми с характера.
- Този, който я бутна във водата, беше Хауъл.
- И аз го зърнах за момент, докато бягаше. Нагло копеленце. Явно е знаел за жената-чудо.
- Лесно измисляш прякори.
- Този не съм ѝ го измислил аз. Така я наричат във Вашингтон. Зад гърба ѝ, разбира се.
- Нали разбираш, че Хауъл е знаел повече от нас?
- Да, това е ясно. Но хубавото в цялата история е, че май за нас не знае нищо.
- Искам така да си остане. Не се доближавай прекалено много до него.
Бяха на двеста-триста метра от брега, от южната страна, на път към Канале Гранде и площад „Сан Марко“. Плитък пролив със скалисто дъно отделя Венеция от Джудека — тясната ивица земя с форма на банан на няколкостотин метра от главния остров. Трафикът беше натоварен. Моторници и по-тромавите вапорети кръстосваха във всички посоки, въздухът ехтеше от рев на двигатели и плясък на разбиваща се в корпусите вода. Преди десет дни круизният кораб бе минал оттук, а пътниците се бяха наслаждавали на спиращата дъха гледка. Осем дни по-късно той се бе върнал обратно по същия път.
Вляво бароковата грамада на „Санта Мария делла Салюте“ се извисяваше над входа на Канале Гранде. Но лодката на Хауъл не взе острия завой към канала. Вместо това продължи право на изток, подминавайки импозантните кули и камбанарии на Венеция. Примижал на ярката слънчева светлина, Хауъл видя Двореца на дожите с двете знаменити колони от червен и сив гранит пред него. Върху едната беше стъпил крилатият лъв на евангелиста свети Марко, сегашния покровител на града; върху другата бе статуята на свети Теодор, неговия предшественик. Зад тях площад „Сан Марко“ гъмжеше от безброй посетители. Други се разхождаха покрай брега в непрестанна процесия.