Лодката на Хауъл зави наляво и забави ход. Люк повтори маневрата, като се държеше на дистанция.
- Ще хванат някой от каналите — каза той.
Навлязоха в канала, който излизаше на Канале Гранде точно под Моста на въздишките и водеше право на север, към вътрешността на града.
- Трябва да внимаваме — каза Люк. — Може да ни забележат.
Каналът нямаше и десет метра на ширина; от двете страни се издигаха високи каменни сгради, белязани от патината на времето. Някога дворци на привилегирования венециански елит, сега те бяха разделени на апартаменти, преустроени в хотели, музеи и магазини, което не им пречеше да си остават сред най-скъпите имоти на планетата. Венеция не беше гора от небостъргачи, кранове, надлези и тунели. Времето и историята владееха този град.
- Знам, че не си от приказливите — каза Люк, докато бавно се придвижваха напред. — Но съм длъжен да те попитам. Какво стана с Касиопея? Успокои ли се?
На Малоун наистина не му се говореше по въпроса. Но Люк бе видял всичко с очите си в Юта и беше наясно с отношенията им.
Затова той му каза истината:
- Касиопея я няма вече.
- Съжалявам. Знам колко боли.
Малоун сви примирено рамене. Може би единственото хубаво нещо, излязло от тази история, беше съзнанието, че чувствата му са още живи. Бе изпитал привличане, жажда за интимност, дори любов. А сега? На тяхно място бяха дошли разкаяние и копнеж.
- Защо просто не го закопчаем този тип? — попита Люк, като сочеше с пръст напред. — И да приключваме?
- И това ще стане. Но първо искам да погледам малко.
- Май си намислил нещо, а?
- Ларкс не умря случайно. Снощният обир не беше случаен. Нещо ми казва, че между двете има връзка.
- И как стигна до това логическо заключение?
- След много години ровене в подобни лайна.
- Нашата мисия има за цел единствено залавянето на Хауъл.
- Откъде накъде? Ще трябва да разбереш, новобранец, че на терена можеш да вършиш каквото си искаш. За разлика от госпожица Шефър аз направих кариера а си, нарушавайки правилата.
- Харесва ми начинът ти на мислене — усмихна се Люк.
Лодката на Хауъл се скри зад завоя. Люк и Малоун продължиха бавно след нея. Насочваха се право на запад, към края на острова, където се намираше круизният терминал. Защо ли никой не се изненада?
Ким пресече улицата и закрачи към фериботния терминал. От там тръгваха кораби за други части на Италия, за Гърция и Хърватия. Фериботите приличаха повече на круизни кораби, предлагащи всички удобства, включително самостоятелни каюти за пътниците.
Жената с черната чанта влезе в терминала и Хана забърза напред. Ким продължи да крачи невъзмутимо, без да показва никакви признаци на нетърпение. На два-три пъти погледна през рамо, но не забеляза някой да ги следи. Единствено го притесняваше Малоун. Бе го видял как скача от лодка на лодка. Третата го бе откарала в неизвестна посока. Много му здраве и на добър час. Сега Ким можеше да се съсредоточи върху непосредствената си задача.
Багажът им беше останал в круизния терминал и трябваше да си го приберат. Но най-напред трябваше да определят следващата си дестинация. За щастие, в багажа нямаше нищо незаменимо. Личните вещи бяха последната му грижа. Той се бе заел да промени собствения си живот и света. Да извърши невъзможното, както обичаше да казва Уолт Дисни. За целта бе готов да инвестира толкова време и пари, колкото беше нужно, и по дяволите баща му и дядо му. Един ден повече от петстотин статуи щяха да бъдат издигнати в негова чест. Освен това нямаше да се налага да балсамират тялото му и да го излагат в стъклен саркофаг. В продължение на векове при самото споменаване на името му хората щяха да свеждат глави. Щеше да стане най-великият вожд на Северна Корея. Дядо му, баща му и неговият полубрат щяха отдавна да са забравени. Когато станеше всичко това, обединението с Юга щеше да е детска игра. Нещо повече — Югът щеше да моли за това обединение и той на драго сърце щеше да удовлетвори молбата. Колко щастлив щеше да бъде, когато демилитаризираната зона престанеше да съществува и последният американски войник напуснеше родината му! Което, ако всичко се развиеше според плана му, беше неизбежно.