Дани вдигна рамене.
- Решението си е ваше. На мен не ми пречи.
- Но искам да ви кажа, че в крайна сметка се оказахте свестен човек — усмихна се Типтън.
- Моето време приключва.
- Нормално. Президентите идват и си отиват.
- Докато държавните служители остават, нали?
- Така казваше и баща ми.
- Защо не искахте да говорим в Белия дом? — попита Дани.
Старецът вдигна рамене.
- Баща ми ми беше казал: ако някой някога поиска да говорите за това, направете го така, че никой да не разбере. Съмнявам се, че в Белия дом нещо, каквото и да било, остава незабелязано.
- Там е като аквариум, всичко се вижда отвсякъде.
- Знаете ли какво се е случило в деня, когато Рузвелт е починал? — попита Типтън. — На дванайсети април четирийсет и пета?
- Знам само това, което пише в учебниците.
- Има неща, които не ги пише в тях. Неща, известни само на хората, които са били там. Рузвелт е бил в Уорм Спрингс, Джорджия, на кратка почивка. Баща ми е бил с него.
Марк Типтън наблюдаваше как д-р Брюн привършва ежедневния преглед на президента и го чу да пита пациента си:
- Как се чувствате днес?
— Ако не броим леката болка в шията, по-добре от обичайното.
Рузвелт наистина изглеждаше по-добре, отколкото преди няколко дни. Не толкова уморен. Лицето му, напоследък восъчнобледо, беше придобило цвят. Но страните му оставаха все така хлътнали, продължаваше да губи тегло. Едва ли имаше повече от 70 килограма.
- Ще подам ежедневния доклад до Белия дом.
- Пиши им, че още не съм умрял — заяви президентът и се усмихна по своя характерен начин.
Но всички съзнаваха, че Ф.Д.Р. бавно си отива и никаква сила на земята не можеше да спре този процес. Предишния ден Брюн, военен кардиолог, бе казал тихо, за да не го чуе президентът, че сърцето, белите дробове и бъбреците му всеки миг ще откажат. Кръвното му налягане не се побираше в скалата на апарата. Сърдечният удар беше неизбежен. Ала илюзията трябваше да се поддържа. Преумора беше диагнозата, която и Рузвелт, и страната трябваше да чуят. Нищо, което малко почивка да не може да излекува. Но Типтън знаеше, че тези приказки не могат да заблудят никого, най-малко от всички Рузвелт. Той бе прекарал достатъчно време с него, за да познава издайническите знаци. Като например това, че ако президентът се осмелеше да излезе навън, сърдечното помахване с ръка към многобройните почитатели ставаше все по-немощно. Понякога изобщо го нямаше. В миналото Ф.Д.Р. никога не си бе позволявал да не обръща внимание на хората. Освен това по време на тази почивка президентът видимо избягваше топлия басейн на санаториума, където в миналото с такава наслада бе обичал да се потапя.
Брюн си тръгна и Рузвелт посегна за цигара, затъкна я в цигарето и го стисна между зъбите си. Намери кибрит и драсна клечка, но ръката му така трепереше, че не можа да поднесе пламъка. Типтън искаше да му помогне, но знаеше, че не бива да се намесва. Видя как Рузвелт отвори чекмеджето на бюрото пред себе си и подпря лакът на него, после отчасти го затвори, за да закрепи ръката си неподвижно. Треперенето се беше усилило. Още един лош знак.
Рузвелт с наслада вдъхна няколко пъти от дима. Беше с вратовръзката си от Харвард и с моряшка пелерина, готов да позира няколко часа за масления си портрет. Художничката беше приятелка на Люси Ръдърфорд. Двете бяха дошли с кола от Южна Каролина и Рузвелт се радваше на компанията им. С Люси се познаваха отдавна; връзката между тях беше причината с Елинор да живеят отделно. Още през 1919 г. Рузвелт ѝ бе дал дума да сложи край на тази афера, но не бе изпълнил обещанието си. А за всички беше ясно, включително и за Типтън, че Люси му доставяше радост, от която той не искаше да се лиши.
- Марк, какво е времето навън? — попита Ф.Д.Р.
- Пореден горещ пролетен ден в щата Джорджия.
- Точно каквото ни трябва, нали? Ела по-близо, искам да ти покажа нещо.
Малкият Бял дом беше обикновена дървена къща, изградена от местни борови трупи и облицована с боядисани в бяло дъски. Ширината на фасадата ѝ беше по-малка от дължината на Пулмановия вагон, с който президентът бе дошъл до тук. Имаше три спални, две малки бани, кухня и антре, всичките разположени около централен салон, от който се излизаше на задната веранда. Обзаведена беше семпло и уютно, с ръчно тъкани килими и груби чамови мебели. Наблизо имаше две отделни къщички за гости и за прислугата. До имението водеше неасфалтиран път. Рузвелт лично бе избрал мястото — на върха на един хълм — и бе настоявал на спартанското обзавеждане, като сам бе скицирал разположението на стаите.