Юр, скрил лице в рамото ми, почти безшумно, но много чистосърдечно си умираше от смях. Не можех да
кажа, че аз стоях със сериозно изражение на лицето. Само дето не можех и да разбера той защо беше докарал
демона до побесняване?
- Найтес! - ревът на демона.
- След мен - изкомандва Юрао, дръпвайки ме към един от служебните проходи с надпис „Влизането строго
забранено”.
Не зная за кого беше забранено, но дроу, докосвайки дръжката на вратата, прошепна „Свои” и проходът
преспокойно се отвори.
-„Отвратителна рисунка”, „напразно губене на време” - изпародира лорд Шейвр Юрао, - да си беше седял и
да не си беше отварял устата! Ако не им бяхме донесли списъците от банката, щяха Бездна да си имат, а не
предполагаеми заподозрени, а те - никаква благодарност!
За някои неща бях съгласна с партньора.
- Така че, стига толкова, днес да се оправят без нас, тролове каменни! - продължаваше да се ядосва Юрао, водейки ме по тесния коридор. - Сериозно, Дея, що не идат да се разходят до Бездната! С цялото си
скъперническо управление!
И тогава зад нас се разнесе:
- То като скъперник го казва!
Бавно се обърнахме и върколакът пусна една такава ехидна усмивчица. Всъщност, да, Лексан беше Първият
ловец на негово императорско величество. Способен да проследи и хване което и да е същество, включително
нечисти, така че, да улови следите един дроу и една човечка, явно не му беше струвало нищо.
- А... как? - удивено попита Юр, явно намеквайки на появата на върколака в служебното помещение, където
входът се отваряше само за „свои”.
Върколакът уморено поклати глава, светна със зелените си очи и усмихвайки се, произнесе:
- Права беше Шаена.
- Кой? - не разбра Юр.
- Лейди Верис? - учудено уточних аз.
Още едно ухилване, след това - грациозен поклон и ойициално представяне:
- Лек Саан Артуар Верис, от клана на Прокрадващите се, първи дом.
А аз си припомних тихите думи на лейди Верис „ще се срещнем в двореца, брат ми работи там”. И ето сега ми
стана ясно какво точно работи братът на нашия куратор, а и вглеждайки се, трябваше да призная, че имаха
прилика. Може и косата му да не беше синьо-черна, но очите с жълто-зелен оттенък, плавните плъзгащи се
движения, бяха същите като на Верис.
- Значи вие сте братът на лейди Верис - озвучих аз предположението си.
- По-големият - потвърди Лексан, - вече незаконен.
- Как така? - не разбрах аз. Насмешлива усмивка и покровителственото:
- Не си пълнете главата със странични проблеми. И да, там Ултан с нокти рови земята, върнете се в управлението
и двамата, желателно преди появата на лорд Тьер.
На всичко това Юрао демонстративно изхъмка и нагло заяви:
- Ще се върнем. В седем вечерта, както се полага, а сега си имаме задание от ръководството, може и да не се
вижда на пръв поглед, но ние сме много отговорни служители, държа да се отбележи за протокола.
- Това всички го забелязаха - иронично подхвърли върколакът. И почти заплашително добави: - Връщайте се!
Неприятна ситуация. Но Юрао изведнъж протегна ръка, почука по стената три пъти и печално се примоли:
- Измъкни ни, а?
В следващия миг се сринахме в Бездната. Отначало падахме надолу, след това нагоре, в крайна сметка ни
засмука някъде наляво, а аз през цялото време с всички сили се сдържах да не пищя. Бях се вкопчила в
ръката на дроу така, че ноктите ми се бяха забили до кръв. Юрао мъжествено търпеше. А след това нас ни
изхвърли някъде в голямо, запълнено с аромати на храна и пара помещение, при това, ние се намерихме
седнали на чували с брашно... Роклята ми!
- Остроухи, дроу толкова не ядат - басовито отбеляза някой.
- Случвало ли ти се е да присъстваш на обеди в Западното кралство? - ставайки и помагайки и на мен да стана, полюбопитства Юрао.
- Н-н-не - последва отговора. - Но веднъж видях как един дроу яде омлет, при това с такова наслаждение, така
вкусваше всяко парченце от купчинката, която беше в чинията му...
Юр застина, погледна към някого зад гърба ми и мрачно попита:
- Ти уверен ли си, че това е било омлет?
Обърнах се. Огромен върколак от тези, които се превъплъщават в най-опасните обитатели на горите в
Приграничието - мечките, оправяйки бялата си престилка, замислено отбеляза:
- Миришеше на белтък... значи или омлет, или... - върколакът леко се намръщи, но добави, - или...
- Или - потвърди Юрао. - Тава си е такъв екстаз, да изядеш най-ценното у своя враг. А ние обичаме умните си
врагове, даже бих казал, много ги ценим.
На мен ми прилоша. На готвача - също. Юрао стоеше изпъчил гърди, като изваяние на невероятната жестокост