на дроу.
- Йу, Бездна, а аз все не можех да разбера какви подправки е използвал... А той просто го беше панирал в
яйце... Какъв примитивизъм.
Дроу престана да изобразява гордост за подземния тъмен народ и се възмути:
- Ама не, според теб, той трябвало ли е суров да го яде? Между другото, и така е противен, но дългът зове, а
ако трябва и суров, то изобщо ще е гадно!
На мен ми прилоша още повече.
- Защо пък веднага суров? - на свой ред се възмути готвачът. - Всъщност, може и маринован с лимонов сок и
ако се вземе правилния сос...
Юр вдигна ръка, прекъсвайки върколака по средата на думите и ми каза:
- Хайде, Дей, да вървим, преди да си се похвалила със закуската си.
Аз само безпомощно помахах на готвача с ръка за довиждане и ние поехме в неизвестна посока, лавирайки
из запълненото с пара помещение, между масите, готвачите, умивалниците... Когато се измъкнахме от
лабиринта на кухнята и по дълъг коридор излязохме почти до самите врати, не централните, между другото, аз все пак попитах:
- Юр, а ти кога успя да се запознаеш с готвача?
- Дей, ние сме на държавна служба, нали? - нагло ме погледна той.
- Да, като че ли.
- Тогава, нека да ме хранят за сметка на империята. Само че аз не съм свикнал да ям храната в казармите и
вчера отидох направо при доставчика на продоволствието, той е гном, между другото, той ме запозна с Боруг.
Боруг е свестен мъжага, веднага улови същността на въпроса, така че, храненето за сметка на имперската
хазна се уреди бързо. Ти, между другото, да не си гладна, случайно?
-He.
- Жалко - дроу тежко въздъхна, - бихме могли да се върнем. Боруг готви страхотно. Но ние, разбира се не се
върнахме. Закрачихме бодро по алеята между дърветата,
нацъйтели в ослепително жълто, а като контраст със слънчевия им цвят, под тях се кипреха абсолютно
виолетови храсти, а утрото, въпреки че вървеше към обяд, беше възхитително.
- Къде отиваме? - попитах, притичвайки до едно от дръвчетата и пъхайки нос в съцветието.
Ароматът упояваше!
- Както винаги - при нашите - Юр се приближи, откъсна клонче, подаде ми го и ме помъкна към изхода от
парка. - Така ще се справим значително по-бързо, отколкото да обикаляме златарските работилници и да
разпитваме майсторите един по един, както онова демонище очаква от нас да направим. Но не, ние ще
тръгнем по пътя на най-малкото съпротивление, а заедно с това, може и нещичко отгоре да изкараме.
- Със задушевни разговори? - аз вървях, влачена от дроу и държейки цъйналото клонче до лицето, се
наслаждавах на сладкия аромат.
- Както се получи - отзова се Юрао.
Зад тясната врата за прислугата нас никой не ни чакаше. Но дроу подсвирна тихичко и почти веднага се дочу
тропот на копита, а след това иззад ъгъла към нас препусна вече познатият ни кентавър.
- Госпожо Риате, лорд Найтес, радвам се да ви видя! - и такава щастлива усмивка.
- Тъмни, господин Стремителни... - радостно започнах аз и се секнах, когато Юрао много недоволно ме изгледа.
След това започна прилагането на правилната йинансова политика.
- Дей - раздразнено произнесе Юрао, - когато именно така ти се усмихват, значи, че им е нужно нещо от теб.
Каруцарят, обвинен неясно в какво, объркано премигна, аз стремително се изчервих, а дроу ни закова:
- Нямам предвид това, което Тьер иска от теб - и такова нагло подхилване. -Юр!
- Дей! - мен ме хванаха за раменете, обърнаха ме към вече нищо не разбиращия кентавър, - залагам жълтица
на това, че щастливата муцуна на Оруг е свързана с услуга, която сега ненатрапчиво ще се опитат да ни
поискат.
Кентавърът смутено порови с копито каменната настилка, изгледа косо Юрао, а в момента, в който отвори
уста, чу решителното:
- Не! - Юр ме побутна към каретата. - Не, и още веднъж, не, аз няма безплатно да работя за целия ви табун.
Заминавай при гномите.
- Няма да ходим при гномите! - възмути се Оруг.
- Вие може и да не ходите, а на нас много ни е необходимо.
Още по пътя към гномската община забелязах нещо странно - там вече нямаше дървета. Имаше планини.
Високи сини планини, които отдалече заслепяваха с блестящите си снежни върхове. А освен това имаше и
зид - висок и каменен. И абсолютно никакви врати.
- Странно - замислено произнесе Юрао. - Какво им е станало?
Градският път просто се опираше в равната стена, висока около четири човешки боя, така че ни се наложи да
излизаме от колата и да вървим да търсим входа. Юрао не му мисли много, а се приближи до стената и унило
обяви:
- Свои.
Иззад стената прозвуча ехидното:
- Своите в такова време без охрана не се шляят. Юр невъзмутимо отговори: