- На своите по принцип изобщо не им е до шляене, работа си имат до над шапките. И стената пред нас се стопи, образувайки неравен проход. Дроу премина първи, плъзвайки се на територията на гномите като черна сянка
със златна опашка от блестящи на слънцето коси и едва след това ми подаде ръка. Последвах партньора и
честно казано се поразих от безобразието, което се случваше на територията на гномската община - тук беше
зима! Съвсем истинска, с огромни снежни пързалки, с покрити с лед локви, снежни крепости и веселящи се
дечица.
- А... какво става тук при вас? - невярващо попита дроу. Тогава над цялото градче се разнесе радостен вопъл:
- Ойицер Найтес, госпожо Риате! Къде се губите?! - и към нас забърза старейшината на гномската община, самият майстор-златар, почтеният господин Молес.
Гномът, радостно разперил ръце, припряно ситнеше, щастлив и доволен, а когато стигна до нас, ме прегърна, награди с крепко ръкостискане Юрао и удивено попита:
- А защо закъсняхте?
Ние се спогледахме и се взряхме неразбиращо в гнома.
- Гномската столична община празнува двеста четирийсет и две години - объркано поясни майстор Молес, -
аз покана ви бях изпратил, още вчера. На крепова хартия със златен печат, както и се полага за скъпи гости...
- ние продължавахме в недоумение да гледаме почтения гном. - Ама как така - изуми се той, - казаха, че на вас
лично са ви я предали, госпожо Риате, в ръцете са ви я връчили...
Зловещи студени тръпки се плъзнаха по гръбнака ми...
- Майстор Молес - гласът на Юрао почти пресипна, - а кой, казвате, е предал на госпожа Риате поканата?
Гномът моментално се досети, че работата не е чиста. Намръщи се, даже посърна целият, веждите му
надвиснаха над очите, носът нервно потрепна, а след него и брадата, а накрая почтеният гном проговори:
- Да не би пък да е същата работа като с баджанака ми Дукт, а?
- Трябва да проверим - също мрачно, потвърди Юрао.
И въпрос от духа-хранител, този път без никакво ехидство:
- Да го изолирам ли?
- И старейшините събери - добави почтеният майстор Молес.
Гномът още малко постоя, суров и съсредоточен, а след това замислено проговори:
- Аз ето какво си мисля, лорд Найтес, значи вие сами сте дошли, нали така? Юрао нервно се озърна към
стената и произнесе това, което гномът явно първи си
беше помислил:
- А някой, значи, ще се яви по поканата!
- Да вземем да викнем стражите, а? - предложи Молес.
Юр ме изгледа, аз отрицателно поклатих глава и тихо отговорих:
- Ако ще викаме някого, то най-добре веднага лорд Тьер.
- Съгласен съм - поддържа решението ми дроу. Гномът не се зае да спори:
- Да вървим - въздъхна тежко, - вие явно по работа сте дошли, след като за празника нищо не знаехте.
И ни поведе между снежните преспи, разказвайки ни подробности за празника:
- Нашата община са я основали двама братя - Гор и Злоуст Могра. Ето, ако погледнете оттук към планината, ще видите двете лица.
Ние погледнахме в посоченото направление, оказа се, че на илюзорната планина бяха изсечени двата лика.
- Нашите най-знаменити предци! - гордо обяви господин Молес. - Всяка година ги показваме, за да не забравя
младото ни поколение историята си, тъй де!
Страшните и сурови ликове на великите предци заплашително се взираха към веселящите се дечица,
пързалящите се надолу по склона и пищящи от възторг млади гноми, към младите майки, които грижовно
наглеждаха хлапетата и майките на по-големите гноми и гномки, които ревниво следяха всяка стъпка
на юношите и девойките, които явно виждаха само един другиго и възхитителния зимен ден под яркото
пролетно слънце. Гномите-татковци се веселяха посвоему - по-младите се хвалеха с успехите си на по
халба прясна брага, а по-възрастните покровителствено криеха усмивките си в брадите, но не прекъсваха
самохвалковците, позволявайки на гномите сами да правят грешките си и да се учат от тях.
- Аз като че ли в детството се върнах - призна ми Юрао.
- Ти колко време си живял при гномите? - попитах, навеждайки се, за да помогна да се изправи на едно
детенце, което се беше плъзнало досам краката ми.
- Седем години - Юр ме поддържа, тъй като и самите ние бяхме стигнали до хлъзгавата част от пътечката. - По
това време майка ми воюваше с баща ми за една и съща длъжност в армията и те така се бяха изпокарали, че
баща ми си събра багажа, взе ме, целуна Ри за довиждане и ние напуснахме Западното кралство.
- За дълго ли?
- Всъщност, завинаги - безгрижно отговори дроу. - Татенцето, преди да замине, беше изпотрошил кокалите