- И кукли ли?!
- И кукли също - изсъска свекромонстърът.
След това се случи нещо невероятно - лорд Еллохар възторжено огледа лейди Тьер от глава до пети и обратно
и възхитено обяви:
- Каква жена!
Лейди Тьер изстена, едва сдържайки яда си и без изобщо да се поддава на уловките на магистъра, въпреки, че той явно не го и очакваше, защото произнесе подигравателно:
- Тангирра, аз съм поразен! До самото дъно на тъмната си душичка, където не достигат даже собствените ми
хищни лапички. Аз съм обзет от възхищение! Не, наистина, колко са жените, които са готови да изпъчат гърди
в защита на достойнството не само на снаха си, но и да се застъпят и за честта на куклата на вече порасналата
си внучка? Лейди Тьер, гордея се с вас! Искрено! Възторжено! Безкрайно. Всъщност - изразът на лицето му
стана учуден, - какво имате там на роклята си? Ей там, малко по-нагоре от дясната ви... хм, така де, там?
Към роклята на лейди Тьер погледнаха всички, освен самата нея. Свекромонстърът стоеше и пронизваше
магистъра с внимателен, изпълнен с подозрение поглед.
- Не успях да ви метна, а? - без изобщо да се разстрои, нагло попита Еллохар.
В тъмните очи на дамата просветна златен пламък, а след това, тя мрачно произнесе:
- Лорд Еллохар, мен безкрайно ме изумява вашата находчивост в методите за постигане на целите, само че
не бива да забравяте с кого си имате работа. В сражението ви с Дара се намеси Риан, но само си помислете, какво ще се случи, когато моят син няма да може да се намеси...
- М-м-м, заплашваме? - насмешливо се поинтересува магистърът.
- Предупреждавам - гласът на лейди Тьер беше пълен с ледено спокойствие. Еллохар се усмихна леко
иронично, гледайки от високо към дамата.
- Колкото до Дея, тя остава тук - добави свекромонстърът и при това някак плашещо и хищно се усмихна.
И аз никога не бих се досетила, че нещо се случваше, ако не беше веселият въпрос на Еллохар:
- Отрязвате ми магическите потоци, така ли?
- Именно - не се постара да отрече лейди Тьер. - Дворецът, мой безкрайно неуважаеми лорд Еллохар, е под
мой контрол и няма да сте в състояние да прогорите повече нито един проход. Да върви в Бездната синият
ви огън на територията на моя дворец!
Юр подсвирна, по-скоро с уважение, отколкото удивено и с шепот ме попита:
- Ти осъзна ли какво се случи?
- Не - също с шепот си признах аз.
- Лейди Тьер изолира двореца. Току-що. Ето това е сила... В договора записваме най-малко двеста крачки, не
по-малко!
Аз не отговорих на Юрао, тъй като, честно казано, очаквах хода на Еллохар и магистърът, намигайки ми
хлапашки, печално се поинтересува:
- И какво, пеша ли да бродя сега из двореца?
- Именно - натърти коварният свекромонстър.
И тогава Еллохар, отмятайки глава назад, избухна в силен смях.
Това дори не беше смях, това си беше някакво кикотене и не можах да определя какво преобладаваше в
него - откровено веселие или насмешка над лейди Тьер. Оказа се, че все пак насмешка, тъй като, след като се
насмя, Еллохар укоризнено произнесе:
- Тангирра, Тангирра - той се усмихна, - кога най-накрая ще осъзнаеш, че ние с теб сме в различни категории, мила. В абсолютно различни.
Избухна златен пламък. Ярък, ослепителен и съдейки по изражението на лицето на свекромонстъра, нямащ
никакво отношение към нея.
- Ето, приблизително някак така - да, той определено се подиграваше. - Поздрави мъжа си. Риате, Найтес, колко още да ви чакам?
Ние с Юрао се спогледахме и мълчаливо прекрачихме в пламъка. Зад нас се разнесе:
- Какво е това...
Но магистър Еллохар прекъсна негодуванието на лейди Тьер с укоризненото:
- Ти наистина ли предполагаш, че бих могъл да взема Дея без разрешението на Риан? Мълчание в отговор. А
след това поредната подигравателна реплика от Еллохар;
- Правилно мислиш, трябва да го призная. Така че, доколкото разбирам, сама ще поговориш с Тьер? Ето защо
винаги съм се възхищавал от вас, лейди Тьер.
Когато пламъкът угасна, ние с Юрао се оказахме застанали на палубата на черен кораб. Над главата ни шумяха
издувани от вятъра черни платна, около нас стояха облечените в черно адепти от Школата за Изкуството
на Смъртта, по ъглите се свиваха членовете на изпоплашения екипаж на същия този черен кораб. А на кея
изобщо нямаше никого - народът стоеше на поне петстотин крачки от кораба, с ужас взирайки се в случващото
се. А освен това, морето тук беше синьо, а значи, че се намирахме на териториите на човешките държави.
Изрева пламък зад гърбовете ни, не успяхме да се обърнем, когато на раменете ни легнаха тежките длани на