интересно твоето сърце, че да го изучаваме в походни условия.
Въпросът „А не в походни?” просто увисна във въздуха. Не, аз нямах никакво намерение да го задавам, имайки
предвид гореописаните съмнения в целителските способности на магистъра, но едно друго нещо много ме
вълнуваше:
- Простете - обръщайки се, погледнах към лорда, - а този... разбойник...
- Имаш предвид орача на морските простори? - весело уточни Еллохар. - Само една Бездна знае с какво се е
тъпкал и какво е пиел, но рибите демонстративно се отказаха да се тровят с него и се наложи да го вадим от
водата.
Не че се отличавах с повишено съчувствие към престъпниците, но на душата ми олекна при мисълта, че
никой никого не яде в момента. И ми беше все така леко до думите на магистъра:
- Ротрг вече провежда дисекция, на всички им е много интересно защо даже акулите не пожелаха да го изядат.
На палубата се разнесе отчаян крясък. Дисекцията явно вече вървеше с пълен ход.
- Да вървим да се преоблечеш - мен ме прегърнаха през раменете и ме поведоха към сумрачния търбух на
кораба. - Ти си ни единствената човешка девственица, изобщо, оказа се, че с невинността сред адептите на
Смъртта срещаме сериозни затруднения, така че ще се наложи ти да се навираш в Светилището.
С тези думи, Еллохар ме доведе до най-близката каюта, отвори вратата и напъхвайки ме в помещението,
мръсно и задушно, между другото, влезе и затвори вратата след себе си. И я заключи дори.
- Така, аз сега ще ти проведа инструктаж - магистърът пристъпи към тясната койка, взе от нея единственото, което се открояваше сред общата картина на мръсотия и запуснатост и отвори тъмносиния пакет.
Оказа се, че в него има една от роклите на морските вещици, сини обувки и пръстен. Сребърен. С тъмнолилав
камък. Ужасно познат пръстен. А още по-точно, това си беше артейактът на метаморфите от рода на
Призрачните сенки, който ние бяхме предали на лейди Аешесси, главата на вампирския клан на Идващите в
съня.
- Познато пръстенче, нали? - весело попита Еллохар и веднага поясни: - На Риан никой не му отказва, така че, ние временно изпросихме пръстенчето от лорд Гарриан от клана на Идващите в съня.
- Тоест, магистърът знае за всичко това? - обгръщайки многозначително с поглед каютата, предпазливо
попитах аз.
- Отчасти - лукаво отвърна Еллохар.
- Доколко отчасти? - повишавайки глас, настоях аз.
Лордът се усмихна, подаде ми пакета, и едва когато го взех, весело съобщи:
- Много повърхностно. Предполагаше се, че ние тримата - ти, аз и Тьер ще се промъкнем на Листар през
нощта.
- А... - само измънках аз потресена.
- Първоначално не се планираше изобщо да те взимаме - заоткровеничи магистърът, - в крайна сметка, ние
разполагахме със схема на всички тайни ходове, получена при разпитите на Инригана. Оказа се, че тайните на
вещицата никак не са малко и ние всички вече ги разбрахме. Проблемът е в друго - така, че да не разтревожи
тяхната система от охранителни кристали, може да премине сахмо човешка невинна девойка. И ние имахме
намерение да вземем със себе си някоя от тук, от крайбрежието, такива има купища, но се съмнявам, че поне
една от тях притежава твоята наблюдателност и изобщо, от теб се получава доста добър следовател. Така
че, решихме де вземем теб. И видът на магистъра беше един такъв много доволен. А аз, гушнала пакета с
дрехите, можех да мисля объркано само за едно:
- Но... Риан... той...
- Риате, ама че си безсъвестна - реши изведнъж да започне да ме възпитава лорд Еллохар, - нечовекът си има
работа, една Бездна знае колко работа, така че, нека си се труди
за благото на империята, ние няма да му пречим, бързичко всичко ще разузнаем и ще се върнем. Преобличай
се, чакам те пред вратата.
И мен ме оставиха насаме с пакета. Известно време аз така си стоях, опитвайки се да дойда на себе си. След
това на палубата изведнъж се разнесе:
- Магистър Еллохар, аз нищо не разбрах. На този целите му дробове са разядени от пушене, той и така си е
бил на умиране. Може ли да си взема някой друг?
Еллохар се изкиска зад вратата, а след това викна в отговор:
- Избери си някой от онази троица, дето се опитваше да проникне в къщата на рибарите от лявата страна на
улицата.
Мълчание и отново вопъл:
- Магистър Еллохар, ама вие на тях живо място не сте им оставил те всички са с раздробени ребра.
Ама че... Бездна.
Лордът беше солидарен с мен, раздразнено крясвайки:
- В името на Бездната! - а след това вече към мен: - Риате, стой, не се преобличай, аз ей-сегичка...
Вратата се отвори, от нея никой не излезе и никой не влезе, а след това отново се затвори! И аз изведнъж си