- Това е много интересно - съгласих се с предположенията им аз, - но мен сега ме интересува въпросът дали
жената на Селиус е имала същия пръстен като неговия?
- Какъв? - уточни Еллохар.
- Като този, който ти свали от пръста на Алитерра? - Риан веднага се досети какво имах предвид.
- Да - аз си спомних, че съм забравила рисунката в управлението и предложих, - мога да го нарисувам.
- Дерзай - съгласи се Еллохар, махвайки с ръка кЪхМ мястото зад бюрото. И аз седнах да рисувам.
Двамата лордове, удобно разположили се в креслата, продължиха да строят предположения.
- Ами ако момичето все пак е успяло да призове същността на убитата вещица? - каза Еллохар.
- Това би обяснило много неща, включително и книгата с човешки проклятия, която намерихме у нея -
отбеляза Риан.
- Селиус, независимо от всички мъчения, така и не издаде местонахождението на скривалищата на ордена -
замислено произнесе директорът на Школата за Изкуството на Смъртта.
- А останалите просто не са знаели къде се намират - Риан сви устни, - много жалко, че преди изпълнението
на присъдата са му изтрили по-голямата част от спомените.
- Тогава са го счели за разумно.
- Селиус е запазил спомените си само до образуването на ордена...
- Тоест, йактически той си спомня съпругата си като млада вещица? - предположи Еллохар. - Но все пак, робинята не е имала деца.
Аз се откъснах от рисунката, погледнах ги - такива различни и в същото време толкова подобни, и отбелязах:
- Тя не е използвала силата на вещиците, тя е използвала проклятия, а за тях е нужен само малко по-увеличен
резерв на вътрешната енергия. А доколкото разбрах, при всички вещици той не е чак кой знае колко по-
голям от този на обикновените хора.
Мълчание, внимателно-замислени погледи към мен, а след това Еллохар зададе друг въпрос:
- Дея, да предположим, че аз съм те взел със сила и съм те затворил в своя замък... - Риан мрачно го погледна, но не се намеси, - твоите действия?
- В какъв смисъл? - не разбрах аз.
- В най-прекия възможен. Ти си човешка жена, при това непорочна. И ето ти такава ситуация - аз съм те
откраднал, насилил съм те и съм те затворил. Какво ще направиш?
Сълзите и сополите можеш да ги подминеш, мислите и мнението за постъпката също не ме интересуват, аз не
съм Тьер. Ясно и точно, какво би направила?
Неочакван въпрос. Повече от неочакван, но аз обмислих и пределно честно отговорих:
- Бих положила всички усилия да избягам. Еллохар ми се ухили, обърна се към Риан и каза:
- Забележи, не да убие, а да избяга.
Лорд-директорът се замисли, след това бавно произнесе:
- Решетките.
- М-м-м?
Спомни си, в стаята й имаше решетки. И никъде на друго място. И двамата лордове едновременно възкликнаха:
- Тя е бягала!
- Глупаво, но толкова по човешки - добави Еллохар. - И нещо ми подсказва, че нашите предположения са
повече от верни. Тя бяга и за сметка на увеличения си резерв, вещица е все пак, подхранва призрака, а
съпругата на Селиус й показва пътя към скривалищата.
- Родовият замък на Рогет е на Вьерския склон, развалините на щаба на ордена са на три дни път пеша от там
- припомни си Риан, - скривалището не било много далеч от там.
- И девойчето получило книгата с проклятията! - тържествуващо възкликна Еллохар.
- Да - Риан не бързаше да тържествува, - но какво е получила вещицата?
И магистрите отново се замислиха. Аз реших да се включа с предположението:
- А какво може да иска подхраненият със сила неупокоен и жадуващ за мъст дух?
- Мъст? - подхвърли Еллохар.
- Тяло? - предположението на Риан ми хареса повече.
- Дали пък като истинска жена да не е решила да ги съвмести? - знаех, че е глупаво, но все пак...
А след това си спомних Листар и онази пещера, животът, растящ в мехурите, децата, които се развиваха в
също такива мехури... Почти ми причерня от внезапното съмнение, но все пак го произнесох на глас:
- Ами ако това момиче, робинята е била бременна? - пред очите ми се яви видението на убитата Нора, на
разпорения й корем. - И ако вещицата я е уговорила да пренесе зародиша в магическа обвивка?
И двамата лордове се наведоха напред, слушайки ме внимателно. Направиха го с такова синхронно, плавно
и хищно движение, че аз млъкнах и желанието ми да казвам каквото и да било друго, се изпари.
- И?! - не издържа Еллохар. - Дея, давай нататък!
Гласът му беше такъв, че аз се свих и се заех отново с дорисуването на пръстена. Ние помълчахме, след това
Риан много меко ме попита:
- Сърце мое, предполагаш, че вещицата е успяла да си създаде ново тяло?