— Но как? Нямам даже пари за път.
— Не се безпокой. С всичко се нагърбвам аз. До Москва ще ни стигнат — Йонесян се потупал по джоба, — а освен това имам вноска в спестовната каса. И то големичка. Над двайсет хиляди. Пък и в столицата живеят две мои лели.
— А Дея, жена ти? — попитала Дмитриева.
— С нея пътищата ни се разделят.
Йонесян разгънал пред Дмитриева примамлива картина на бъдещите им съвместни бляскави успехи, позовавал се на огромни връзки не само в Иваново, но и в Ленинград, в Киев и дори в Москва. Под строга тайна й съобщил, че е почти завършил написването на музикална комедия. И музиката, и либретото вече са одобрени от ръководството на Съюза на композиторите. Изобщо пред тях се откривали такива перспективи, че дъхът на Дмитриева секнал.
Вечерта били на гарата. Толкова бързали, че Йонесян си забравил паспорта.
Във влака обаче станал мрачен. Трябвало да обмисля много неща. Приятелят в Иваново не му бил особено близък. В Москва такива изобщо нямал — един-двама случайни познати. Лели в Москва също не съществували, както нямало и парична вноска в спестовната каса. А на лъжата си за музикалната комедия сега сам се учудвал.
— Какво има, Володя, защо си се замислил? — попитала Дмитриева.
— Ами преценявам у коя от лелите да отседнем. Не искам да обиждам нито едната, нито другата.
— Тогава защо да не отидем у моята роднина? Тя ще се зарадва. Само че ще трябва да й купим някакъв подарък.
— Е, и това ще стане.
Йонесян се развеселил. Прескочил във вагон-ресторанта, донесъл бутилка вино. Вечерята станала интимно-тържествена. А Йонесян мислел, кроял, пресмятал…
Именно тая нощ в стремглаво летящия влак, в купето, където безгрижно спяла Алевтина Дмитриева, у Йонесян се родил сатанински план — как да се сдобива с пари в Москва.
Евдокия Коренкова алчно огледала обемистите куфари на новопристигналите и приела племенницата си и нейния годеник радушно, предоставила им стаята си, а сама се преместила в съседната, холна стая. Вечерта в тесен домашен кръг се състоял тържествен пир. Йонесян красноречиво чертаел планове: най-напред трябва да се навестят лелите, те с нетърпение чакат племенникът да ги удостои с посещението си и да ги освободи от бремето на многото вещи, които имат. Дмитриева и Коренкова слушали Йонесян със затаен дъх. Стопанката слагала на масата все нови и нови лакомства: и пача, и гъби, и печена кокошка. Тя просто излизала от кожата си, за да угоди на гостите, защото и на нея положително ще се падне нещо от богатството, което скоро ще притежават.
На сутринта Йонесян излязъл рано. Дълго се шлял из града, докато най-после видял от прозореца на тролейбуса новите жилища. Районът бил още незаселен, а там сновял много народ.
„Така е удобно, чужд човек не е толкова забележим“ — помислил си Йонесян и слязъл от тролейбуса. Като минал две спирки, отбил се в спортен магазин. Купил туристическа брадвичка и навлязъл в „Азовска улица“.
Към първия апартамент вървял с отчаян страх. Спазми го душели за гърлото, ръцете му треперели, когато натискал копчето на звънеца.
Но приветливостта на хората го успокоила…
Прибрал се в квартирата на Коренкова неестествено оживен. По пътя купил две бутилки вино и мезета. Тримата пак стояли дълго и се гощавали. Йонесян разказвал за „лелята“, у която бил, подмигвайки многозначително на жените:
— Бива си я, държелива бабка. Ще ни приготви това-онова. Като отидем в Иваново, пак ще се отбия при нея.
— В Иваново ли? Нужно ли е да ходим пак? — учудила се Дмитриева.
— Да, Алевтиночка, ще прескочим за ден-два и ще се върнем. Нали приятелят ме чака.
Разбира се, Йонесян не казал, че съвсем други причини го подтикнали към това внезапно решение. Когато излизал от магазина, дечурлигата, насъбрали се в двора, го изгледали подозрително и взели да си шепнат нещо. Това било достатъчно, за да му се свие сърцето от страх, и тутакси помислил, че трябва да се махне за няколко дни…
Тази двойка — прилично облечен мъж с малък куфар и младата му спътница в скромно палто с кожена яка — не будела никакви подозрения нито по московските улици, нито на гарата, нито във влака. Във вагона завързали разговор със съседката си по купе — старата добродушна женица Федотова. Донесли й чай, черпили я с московски бонбони. Разказали, че са артисти, вероятно ще работят в някой от ивановските театри. Спътницата им се ласкаела от такова запознанство. Като научила, че съпрузите нямат къде да отседнат на първо време, радушно ги поканила у дома си: „Ще прекарате няколко дни у нас, ние сме само двама с мъжа ми, а апартаментът е голям.“