На сутринта Йонесян и Дмитриева тръгнали за театъра на музикалната комедия. Познатият на Йонесян се учудил на тази среща, но се съгласил, макар и не много охотно, да види артистичната двойка. Те пели заедно и поотделно някакви куплети, потанцували. Дмитриева се опитала дори да демонстрира кабриол, само че тутакси се препънала.
Дръпвайки художествения ръководител настрана, Йонесян попитал:
— Е, как е?
Той смотолевил с наведени очи:
— Сега бързам за репетиция. Намини утре, ще поговорим…
Но Йонесян вече се досещал за отговора. Той изпратил Дмитриева до квартирата и тръгнал да поскита из града, „да се срещне с някой и друг от познатите си“. Но не скитал безцелно, а проучвал — къде да отиде, къде да намери, на всяка цена да намери пари.
Прибрал се в къщи надвечер. Прибрал се, след като извършил тежки злодеяния.
В квартирата на Федотова бъбрел весело и се шегувал. Наметнал на раменете на Дмитриева мека вълнена кърпа. Предложил да подари на домакинята някакъв шал.
— Минавах край пазаря, та го купих евтино, вземете го.
Тя благоразумно отказала:
— Благодаря, имам си всичко, което ми е нужно.
Йонесян не настоял, захвърлил шала в куфара си. Вечерял с апетит, пил водка. Само че често закривал очите си с ръка, страхувайки се да не би домакинята или приятелката му да забележат неговото състояние. След вечерята дръпнал Дмитриева в антрето, обяснил й, че трябва незабавно да заминат за Москва:
— Викат ме по спешна работа. Ще се върнем тук. По всичко личи, че са ни харесали в театъра.
До най-близката крайградска гара вървели пеш. Йонесян пратил Дмитриева да вземе билети от касата. Седнали в различни вагони. Всичко това учудвало Дмитриева, но Йонесян многозначително й обяснил:
— Така е по-добре. Изглежда, че имам врагове.
Това „обяснение“ било достатъчно, за да успокои Дмитриева.
И ето, Йонесян и Дмитриева са отново в Москва. Те рядко напущали своето убежище, почти не излизали на улицата, не използувани метро, автобус, тролейбус. Но когато спаднел човешкият поток по московските улици, работниците застанели пред струговете, учените се наведели над приборите, студентите заемели аудиториите, Йонесян нахлупвал шапка ниско над челото си и обикалял къща след къща, вход след вход, набелязвал си ту една, ту втора, ту трета квартира.
Една вечер той с тайнствен вид обяснил на Дмитриева, че му се наложило да прибегне до „принудителна мярка“ — да се отърве от един от тия, които преследвали неотстъпно него — Йонесян. Приятелката му усърдно изпрала в банята окървавените ръкавици на Йонесян, измила туристическата брадва. Тя не можела да не се сети, че Йонесян е извършил с тази брадва убийство, че не току тъй се крие от хората. Дмитриева чувала, че в Москва се търси бандит…
Коренкова също знаела. Като видяла изпраните ръкавици, тя сигурно си помислила, че има нещо нередно в нейните квартиранти. Но надделяла оная, предишната мисъл — да не се излъже, да не се мине, да измъкне повече вехтории от своите квартиранти.
Например тази блуза, дето е на Дмитриева. Ще трябва май да я изпроси. А и шалът е хубав. Пък и Йонесян е обещал да донесе скоро и по-ценна стока. Днес например домъкна почти нов-новеничък телевизор, значи и тя ще има какво да намаже.
Обедът бил празничен. Съседът донесъл аванс за телевизора, и Коренкова вече два пъти прескачала до най-близкия гастроном ту за водка, ту за мезета. Тя изпадала в умиление, като гледала колко обича Володя Алевтина, как я глези, носи я на ръце из стаята.
Вечерта изпращали Йонесян. Той напущал Москва за няколко дни. Най-напред ще се отбие в един град, изглежда в Шуя, за да получи от някакъв приятел пари, които му дължал, а после — в Казан. Там именно ще се срещнат с Алевтина.
Планът бил изработен общо и обмислен в подробности, с всички предпазни мерки.
На раздяла Йонесян наставлявал жените:
— Само да не се изпуснете пред някого къде съм. Иначе това ще ми навреди. А с теб, Алевтина, ще се срещнем в Казан.
Алевтина Дмитриева изясни всичко. Колкото до лъжа, тя се оказа още по-способна от Йонесян.
— Знаехте ли с какво се занимава Йонесян?
— Как така с какво? Ходеше в Москва при лелите си, а в Иваново щяхме да постъпим на работа в театъра.
— Защо сте се измъкнали от Иваново скришом, качили сте се на влака от крайградска гара?
— Володя каза, че някой го преследва.
— Кой може да го е преследвал?
— Някакви негови врагове.
— А какво мислехте за нещата, които носеше?
— Нали ви казвам, носеше ги от лелите си.
— Това е в Москва. Ами пухената кърпа, шалът в Иваново?
— Купил ги на път към къщи.
— Но нали знаехте, че почти няма пари?