Търсачески групи работеха сега в седем нови микрорайона на Москва, във всички подмосковски градове, в Иваново, Шуя, Ярославл, Владимир.
Проучваха се хора, съдени в миналото и отново живеещи в Москва: поведението им на работното място, в ежедневния живот, връзките им. По няколко пъти се връщаха към някои работници от Мосгаз, Мосенерго, Московския телефонен възел, пощенските линии — такива, които будеха известни съмнения.
Обследваха се всички места, където би могъл да се укрива криминално-престъпен елемент: железопътни паркове, мазета, тавани, нови строежи, подготвени за събаряне сгради. Под още по-усилено наблюдение бяха поставени всички пунктове за химическо чистене, оказионни и изкупвателни магазини, пазари, ресторанти, входове, изходи и коридори на станциите на метрополитена, спирките на градския транспорт.
Столицата живееше трудеше се. Улиците й бяха пълни с народ. Чуваше се радостен смях на деца в училищните дворове, звънтеше ледът по пътеките на парковете и стадионите, скиори претъпкваха до краен предел подмосковските влакове, хиляди московчани и гости пълнеха театрите и кината. А на „Петровка“ 38 — напрегната, тревожна атмосфера, загрижени, уморени лица, бързи кратки съвещания, непрекъснат звън на телефони. Наистина тук изобщо рядко има спокоен и тих ден. Но тези три седмици бяха особено трудни.
Отдавна нямаше случай престъпникът да не бъде намерен толкова време от служителите на криминалната Милиция. Наглед беше направено всичко, абсолютно всичко, за да бъде открит и задържан. Но за учудване дори на най-вещите и опитни майстори на диренето, бандитът се изплъзваше като рибка през рядка мрежа. Каква беше причината? Може би престъпникът не действува сам? Може това да е добре организирана група рецидивисти, владееща до съвършенство изкуството на маскировката? Ами ако в Москва и Иваново „работят“ различни хора, а отличителните белези и методите са просто съвпадение? На подобни въпроси, които си задаваха оперативните работници, засега още нямаше отговор.
Предполагаше се, че убиецът се е втурнал към някой друг, далечен град, за да замаже следите си. Но нали и тамошните оперативни работници са нащрек. Не, по-вероятно е да се крие в Москва. Тук е далеч по-лесно да изчезнеш между милионите хора.
И ето че в столицата се извършва ново престъпление…
На всички входове в току-що заселената сграда на „Останкинска улица“ № 71 беше окачено обявление: „Домоуправлението моли обитателите да съобщят претенциите си към строителите, изградили този дом…“ И у никого не будеше подозрение „техническият ръководител“, който обикаляше апартаментите с тетрадка и молив в ръка, разпитва и записва какви недовършени работи са останали след предаването на зданието в експлоатация. Работничката от един московски завод Гаврилова също не подозираше нищо нередно. Тази възрастна жена бе останала сама: мъжът и двамата й сина току-що бяха отишли на работа…
Когато милицията пристигна в жилището й, откри на масата лист хартия, на който Гаврилова с неравен почерк изброяваше недовършеното в апартамента: да се поправи паркетът в коридора, да се поизглади вратата на столовата — не се затваря добре…
В апартамента всичко беше обърнато с главата надолу: разтворени шкафове и сандъци, разровени легла, разхвърлени книги. Престъпникът е търсил пари и ценности. Но не се е отказвал и от вещи. Задигнал ръчен часовник и телевизор „Старт–3“.
Няколко души видели нея сутрин мъж с някакъв тежък сандък под мишница. Никой не отдал значение на това — сградата току-що се заселвала, пристигали и заминавали камиони, „пикапи“, леки коли, идели хора с багаж, разтоварвали и пак тръгвали. Човекът, който излязъл от входа на сградата със сандък под мишница, спрял на шосето самосвал, седнал в шофьорската кабина и заминал.
Участъковият пълномощник на милицията Е. И. Малишев обикалял в това време района си. Той проследил с поглед колата, забелязал цифрите отзад: „96“. След един час, когато обходил района си, доложил за видяното на началника на поделението.
— Може да е дребна работа, но все пак е нещо — добавил той сякаш за оправдание.