Когато в края на деня престъплението бе открито, този факт придоби особено значение.
Към приблизителния фотопортрет и словесните характеристики на отличителните белези се прибавиха веществени улики — телевизор „Старт–3“ с деветцифрен номер и часовник „Мир“.
В Москва има Десетки хиляди бордови камиони и самосвали. Трябваше да се установи на кого, на коя организация принадлежи самосвалът с цифра 96. Къде му е базата?
Сътрудници на Държавната автомобилна инспекция с помощта на обществени инспектори, комунисти и комсомолци от автотранспортните бази през остатъка от вечерта и цяла нощ проверяваха колите, в чиито номера имаше цифрата 96. Установиха кои са извършвали през тоя ден превози в северозападния район на столицата. Издириха всички шофьори, работещи с тези машини. Изясни се един въпрос: превозвал ли е някой мъж с телевизор? Отговорите бяха отрицателни. Един прекарал дори няколко души с разни вещи, но с телевизор нямало. Друг возил две жени, едната наистина с телевизор. Но не от „Останкинска“, а обратно — на „Останкинска“. Трети карал цяло семейство и също имало телевизор. Но те седели в каросерията — и също отивали на „Останкинска“, в нова квартира. Много шофьори се обиждаха: „Ние не сме леваци, тъй че тези въпроси, драги другари, меко казано, са излишни…“
Оставаха непроверени няколко коли, включително и един самосвал. Тоя ден с него бе работил шофьорът от 36-а база на Московския автомобилен транспорт Борисов.
Обяснимо беше нетърпението, с което отиваха при него служителите от криминалната милиция. И какво бе разочарованието им, когато не намериха шофьора в къщи. Жена му обясни, че заминал за Ногинск при някакъв приятел. Щели да ходят на лов. Адреса не знаела. А кога ще се върне? Смята, че утре вечер…
Да чакат до утре! Сега всеки час е скъп. Оперативна кола на московската криминална милиция се понесе към Ногинск. С помощта на местни служители още в дълбока нощ най-после намериха Борисов.
Той разказа:
— Когато минавах по „Останкинска“, някакъв човек с телевизор под мишница, застанал на банкета, вдигна ръка. Спрях, настаних го в кабината. Как изглеждаше ли? Лице слабо, остронос, говори с акцент… Това е май всичко. Не, има още нещо. Носи шапката си особено, ушите са вързани отзад. Не по нашенски, по московски… Как се държеше ли? Обикновено. Каза, че купил телевизора от някаква роднина. Пренасяла се в нова квартира и решила да смени това-онова от вещите си. После пътникът слезе, плати за услугата и си отиде.
— Много ли плати?
— Нищо особено. Осемдесет копейки.
— Защо толкова?
— Ами не зная. Рови, рови в някаква, ще извинявате, женска мънистена чантичка, ала не можа да намери там нищо повече.
Оперативните работници се спогледаха. Между откраднатите на „Азовска“ вещи имаше и мънистена чантичка.
Според думите на Борисов мъжът слязъл в района на Еснафските улици. Значи скривалището му е някъде там или в покрайнините. Наблизо е Рижката гара.
Разпитаните служители от гарата и от влаковите бригади казаха, че през това денонощие като че ли никой с телевизор не е заминавал. Тогава бе взето решение, без да се прекратява наблюдението на гарата и по спирките в Рижко направление, да се концентрират оперативно-следствените мероприятия в района на Еснафските улици.
Московски микрорайон. Стотици сгради, десетки хиляди жители.
В зоната на Еснафските улици и на „Трифоновска“ още имаше доста много стари къщи и къщурки от преди революцията, дворове без изход и с два изхода, затънтени места, бараки, гаражи, гълъбарници. Това усложняваше сериозно работата. Ето защо в проверката бяха включени най-опитните милиционерски служители.
Между участниците в тази операция беше и заместник-началникът на 87-и милиционерски участък Н. И. Билюченко. Той работеше тук отдавна, добре познаваше тези улици и затънтени места, познаваше и обитателите им. Методично, сектор по сектор, къща по къща капитанът обходи територията. Зорко наблюдаваше всичко, което би могло да предизвика подозрение. Колите, които сновяха непрестанно от улица на улица, бавните тролейбуси, боят на децата със снежни топки, блъсканицата в магазините и пред сергиите. При третата или четвъртата обиколка срещна позната преподавателка във вечерно училище. Заприказваха, размениха новини. Билюченко искаше вече да се сбогува, предстоеше му да обиколи още веднъж поверения му участък, но размисли и се спря:
— Нюра, имам един въпрос. Строго поверителен.
— Какъв?
— Не си ли забелязвала случайно тук мъж с телевизор? Нехранимайко, разбираш ли, търсим го.
Момичето наостри уши, изгледа Билюченко втренчено.