— Слушай, попадна точно където трябва. Право казват: който търси, намира. Днес тъкмо ми предлагаха да купя телевизор. И знаеш ли, насмалко не го купих, само не се разбрахме твърде за цената. Купи го съседът, ходи при брат си за пари.
— Разкажи, разкажи по-подробно.
— Че какво да разказвам? На Коренкова, дето живее над мен, гостува племенницата й с мъжа си. Леля им подарила телевизор, а той не им трябва — заминават нанякъде. Затова и го продават.
— Как изглежда мъжът на племенницата?
— Защо те интересува мъжът? Не е ли по-добре да разкажа за племенницата?
Но на Билюченко не му беше до шеги.
— Сериозно, Нюра. Разбираш ли, много е важно!
— Виждала съм го само веднъж, и то за две-три минути. Външност обикновена. Висок, с червеникава коса, изглежда не е руснак.
— Червеникава коса, неруснак, така, така… Кой номер е апартаментът на Коренкова?
— Двайсет и шести.
Билюченко се замисли за някаква си част от секундата, а после бързо се сбогува.
— Благодаря ти, Нюра, благодаря. И те моля — никому нищо за нашия разговор. Разбрано, нали?
Жената погледна Билюченко учудено и проговори:
— Добре. Нали сам каза: поверително.
— Точно така, после ще ти обясня всичко — подхвърли Билюченко вече вървешком и тръгна полека към милиционерския участък.
Съобщението на Билюченко моментално бе доложено на ръководителите на московската криминална милиция и буквално след няколко минути до Първа Еснафска улица се приближиха две оперативни коли.
Евдокия Василевна Коренкова — пълна жена на петдесетина години, с малки бегливи очички на закръглено лице — посрещна оперативните работници недоумяваща и обидена:
— Какво съм направила, че ми идва милиция? Мъжът ми загина на фронта, държавата, ми дава пенсия, и ето изведнъж… С какво съм прегрешила?
Корнеев пристъпи към вратата на стаята, до която стоеше стопанката.
… Телевизорът лежеше на един стол до кревата, покрит с парче плат.
— Разправят, че сте продавали телевизор?
— Ама той е вече продаден. Скоро собственикът му ще дойде да го вземе.
— Нима го продадохте вече? Много бързо.
Корнеев обърна телевизора откъм задната страна, взе лампата от масата и потърси на фибролитовата плоча номера.
— Всичко е наред. А сега, Агапов — обиск. И то най-внимателен! А ние ще поговорим със стопанката. Евдокия Василевна, я разкажете какви ви са квартирантката и квартирантът? Имената им? Отде са дошли? Кога? Какви ви се падат?
— Това е моята племенница, Алевтина. Тия дни пристигна. С годеника. Е, с мъжа си значи. Само дето още не са направили сватбата. Тя ще дойде скоро, запитайте нея.
Всеки предмет, който оглеждаха оперативните работници, Коренкова вземаше в ръце, издухваше или обърсваше праха от него, слагаше го както му е редът, оправяше го.
— Не може иначе, нещата струват пари. А то никой не жали чуждото.
Под кревата лежаха два обемисти куфара. Агапов попита Корнеев:
— Да ги отворим ли?
— Разбира се.
След минута Агапов се изправи стремително, държейки в ръце часовник и електрическа самобръсначка „Харков“.
— Другарю майор, това е бърлогата му. А самобръсначката е от Иваново.
— Бърлогата му, но где е звярът?
— Нима няма да се появи?
— Мисля, че не. — И се обърна към Коренкова: — А къде отидоха вашите гости?
— Не зная. Приготвиха се и излязоха. Обещаха да се върнат довечера.
В десет часа вечерта на вратата се позвъни. Агапов отвори. Пред него стоеше момиче на двайсетина години в черно палто с кожена яка и сива пухена кърпа. Белезникав, причудливо вчесан кичур закриваше челото.
— Влезте, влезте. Чакаме ви.
— Но какво има? Лельо Дуся, какво става у нас?
Стопанката сви устни:
— Търсят нещо. Може би ще ти обяснят?
— Къде е вашият мъж? — попита Корнеев.
— Не зная.
— Как така не знаете?
— Ей така, не зная.
— Кога ще дойде?
— Обеща — скоро.
— Прегледахме единия ви куфар. Втория отворете сама.
— Че защо? Какво съм направила?
Корнеев я прекъсна нетърпеливо:
— Отваряйте.
На дъното на куфара лежеше голяма фотография, залепена на дебел картон. Агапов я подаде на Корнеев. Продълговато, мършаво лице, остър поглед изпод веждите, гърбав нос.
— Е, какво ще кажеш, Агапич, нашият портрет не е далеч от оригинала.
— Точно копие, другарю майор. Както и ла го увърта… Сега няма къде да отиде.
Върху обратната страна на фотографията с неравен почерк дарителят бе написал: „На Альонушка — от вечно предания и вечно любещ В. Йонесян…“
Дори бегъл поглед убеди Корнеев, че редовете на листа, изтърван в квартирата на Петровски, и този текст са написани от една и съща ръка.