От документите, открити в същия куфар, личеше, че Владимир Михайлович Йонесян е артист от Оренбургския театър за музикална комедия. Между вещите на Йонесян намериха карта на железопътните линии, а на обратната й страна — списък на градове: Казан, Куйбишев, Рязан, Ярославл, Шуя, Кострома, Горки, Ереван, Коломна, Калинин. Закъде ли е заминал сега опасният престъпник?
— Е, къде е Йонесян? — за кой ли път вече питаха Алевтина Дмитриева.
— Не зная. Каза, че ако не дойде до един час, значи е заминал.
— Закъде?
— Изглежда… за Шуя или за Ярославл.
Коренкова също „нищо не знаеше“.
Ясно беше, че нарочно протакат.
Корнеев се обади по телефона в московската криминална милиция да съобщи списъка на градовете, закъдето може да е запрашил престъпникът. Във всички тези градове бяха вдигнати на крак оперативните служби на милицията, народните дружини. Но нито в Шуя и Иваново, нито в Ярославл и Ереван, нито в Куйбишев и Горки нямаше помен от Йонесян.
— А може да е все още в Москва?
И този вариант не беше изключен. Не можеше да не се признае находчивостта на престъпника. Оперативните служби от „Петровка“ пак взеха да проверяват най-внимателно всички гари, аеропристанища, пазари, магазини, всички места, където се струпваха много хора. Завардиха изходните магистрали на града, не пущаха без проверка нито една лека или товарна кола.
Оказа се, че в Москва има петдесет и двама Йонесяновци и почти толкова в Подмосковието. Значителен брой съименници се намериха и в други градове. Трябваше да се запознаят с тях, но така, че да не ги обидят, да не навлекат необосновани подозрения.
А колко сили и време отне работата с хора, които външно приличаха на дирения!
В това време Йонесян престъпникът сякаш беше в земята потънал.
Между пунктовете, които се канеше да посети, беше Казан — родното място на Дмитриева. Този град стоеше начело в списъка му. В Казан възнамеряваха да отпразнуват сватбата.
Повикаха Дмитриева още веднъж на разпит.
— Кога смятахте да отпразнувате бракосъчетанието си?
— Когато Владимир се върне от пътуване.
— Пътуване закъде? За Шуя, Иваново, Казан?
— Вече обясних, че не зная. Само не в Казан. Там трябваше да отидем заедно.
Тя ту разправяше, че нямала нищо общо с Йонесян, ту се наричаше негова жена, наистина бъдеща, а засега просто така… Уверяваше, че нито той, нито тя са били в Иваново. Притисната до стената от уликите, накрая каза, че ходил там, но самичък, а тя останала в Москва. После призна, че го придружила и тя.
Коренкова също упорито повтаряше нещо нелепо: че Йонесян заминал за Оренбург или може би за Ереван. Канел се именно там да ходи. За Казан не искаше и да чува:
— Не, не. В Казан трябваше да отидат заедно с Алевтина.
Този настойчив стремеж да ги убеди, че Йонесян е отишъл навсякъде другаде, само не и в Казан, подсказваше на служителите от криминалната милиция, че Йонесян е заминал именно за родното място на своята съжителка.
Това предположение на оперативните работници бе потвърдено от „случайно“ обаждане по телефона. В квартирата на Коренкова позвъниха от бюрото за обслужване на Казанската гара. Интересуваха се защо гражданката Новикова не взема запазения билет за Казан.
Запитаха Коренкова:
— Защо пък Новикова? Коя е тази Новикова?
— Никаква Новикова не познавам.
От гаровите каси съобщиха, че билетът бил поръчан преди три дни. Гражданинът, който поръчал билета, дал телефонния номер на Евдокия Василевна и помолил да й съобщят за билета на Новикова.
… Същия ден вечерта за Казан замина оперативна група. В един от вагоните на влака пътуваше млада жена. По ръст, външност и облекло тя много приличаше на Дмитриева. На спирките жената стоеше все на прозореца на вагона.
Ако Йонесян и Дмитриева са си определили среща някъде на междинна гара, той веднага ще я забележи…
Срещата стана в самия Казан, на гаровия перон.
Няколко минути преди пристигането на московския влак между тълпата посрещачи се появи човек със среден ръст, кафяв балтон и кожена шапка, прихлупена ниско над челото. Гърбав нос, рижи вежди, малки бдителни очи. Той видя застаналата на прозореца „Дмитриева“ и тръгна бързо към вагона. От стъпалата слязоха двама души и закрачиха насреща му. Отзад върху рамото му легна тежката ръка на милиционерския комисар Сапеев. Мъжът понечи да се отскубне, опитвайки се да разкопчее балтона си, но право в него гледаше окото на пистолет.
— Безполезно е, Йонесян.
Разбрал, че действително е безполезно да предприема каквото и да било, Йонесян отпусна ръце…
Йонесян отдавна вече бе почувствувал, че обръчът се затяга. По улиците на Москва и други градове, където сновеше тия дни, виждаше групи оперативни работници, усилени наряди на народните дружини, забелязваше колко внимателно се проверяват влаковете, автобусите, автомобилите. И затова обмисли бягството си до най-малките подробности. Три пъти се преоблича и гримира. Движеше се по заобиколни пътища, заличаваше следите си. Напущайки Москва, взе такси, стигна до гара Голутвин, прехвърли се в електрическия влак за Рязан, после с крайградски влак пристигна на гара Рузаевка. И чак там се качи на влак за Харков-Казан. Пресметна времето си така, че в крайния пункт на маршрута си — Казан да пристигне половин час преди идването на московския влак. С този влак трябваше да дойде Дмитриева…