Виолетовата светлина идваше от арката над входа към просторна дневна. Вътре се виждаха тежки кадифени завеси, дивани и дълбоки фотьойли, стъклено барче в ъгъла и негър в бяло сако зад бара. В стаята имаше четири двойки, отпуснати удобно разположени, с чаши в ръце. Елегантни негри с лъщящи от брилянтин коси и момичета голи ръце, тънки копринени чорапи и изскубани вежди. Меката виолетова светлина правеше сцената нереална.
Рино погледна разсеяно нейде над рамото на Пийт Англич, после сведе тежките си клепачи и каза изнурено:
— Та какво рече?
Негрите зад виолетовата арка мълчаливо се бяха вторачили в тях. Барманът се наведе и пъхна ръце под тезгяха.
Пийт Англич бавно бръкна в джоба си и измъкна смачканата хартийка.
— Това няма ли да помогне?
Рино взе листчето и го заразглежда. Апатично бръкна в джобчето на жилетката си и извади друга хартийка със същия цвят. Съедини двете парченца. Отметна глава назад и се втренчи в тавана.
— Кой те изпрати?
— Тримър.
— Не ми харесва — провлачи негърът. — Написал ми е името. Това никак не ми харесва. Не е разумно. Освен това мисля, че трябва да те проверя.
Той се обърна и се заизкачва по дълго, стръмно стълбище. Пийт Англич го последва. Един от младите негри в дневната високо се изхили.
Рино неочаквано спря, обърна се, заслиза обратно, мина под арката. Приближи се до присмехулника.
— Това е бизнес — каза изтощено. — Тук бели не влизат. Ясно ли е?
Момчето, което се беше изхилило, отвърна:
— О’кей, Рино. — И повдигна високата си запотена чаша.
Рино отново се заизкачва по стълбите, като си мърмореше на глас. Горе в коридора имаше много затворени врати. От яркочервените стенни лампи се процеждаше слаба розова светлина. Рино извади от джоба си ключ и отвори една врата в дъното на коридора.
Отдръпна се настрани и каза троснато:
— Вземай я. Тук бяла мърша не държа.
Пийт Англич мина покрай него и влезе в някаква спалня. В ъгъла, близо до пищно легло, натруфено с крещящи воланчета, светеше оранжев лампион. Прозорците бяха затворени, въздухът тежък, спарен.
Тоукън Уеър лежеше настрани върху леглото с лице към стената и тихо плачеше.
Пийт Англич пристъпи напред и лекичко я докосна. Тя рязко се обърна и се сгърчи. Втренчи се в него с широко отворени очи и уста, готова да се развика.
— Хей, здравей — каза той тихо и много нежно. — Къде ли не те търсих.
Момичето продължаваше да го гледа втренчено. Бавно всичкият страх изчезна от лицето му.
8
Фотографът на „Нюз“ вдигна стойката на светкавицата високо в лявата си ръка и се надвеси над фотоапарата си.
— А сега усмивката, господин Вайдори — каза той. — Онази, тъжната, която ги кара да се задъхват.
Вайдори се позавъртя в стола и застана с профил към апарата. Усмихна се на момичето с червена шапка, а после обърна усмихнатото си лице и към апарата.
Светкавицата блесна, камерата изщрака.
— Не беше лошо, господин Вайдори, въпреки че съм виждал и по-добри.
— Бях подложен на огромно напрежение — тихо каза Вайдори.
— И още как! Киселина в лицето не е шега работа! — съгласи се фотографът.
Момичето с червената шапка се изкиска, а после се изкашля зад елегантната ръкавица, обшита с червени тегели.
Фотографът събра принадлежностите си. Беше възрастен мъж в излъскан костюм от син шевиот, с тъжни очи. Той поклати посивялата си глава и оправи шапката си.
— Да, киселина в лицето никак не е шега работа — повтори. — Е, надявам се, че нашите момчета ще мога да ви видят сутринта, господин Вайдори.
— С удоволствие — изнурено отвърна Вайдори. — Само им кажи да ми позвънят от фоайето, преди да се качат. А ти пийни нещо на излизане.
— Аз съм шантав — рече фотографът. — Не пия.
Преметна чантата през рамо и се отправи към вратата. Дребно японче в бяла униформа изскочи като изпод земята и го изпроводи, след което отново изчезна.
— Киселина в лицето — каза момичето с червената шапка. — Ха-ха-ха! Голям майтап, ако едно възпитано момиче може да се изрази така. Може ли да си налея?
— Че кой те спира — изръмжа Вайдори.
— Никой никога не го е правил, скъпи.
Тя кръшно се отправи към масичката с четвъртит китайски поднос отгоре и си забърка силен коктейл. Вайдори се обади разсеяно:
— Май това беше последното за днес. „Бюлетинът“, „Прес Трибюн“, трите радиостанции и „Нюз“. Не е зле.
— Дори чудесно — обади се момичето с червената шапка.
Вайдори я изгледа смръщено.