Антон Павлович Чехов
Заради ябълчиците
Между Понт Евксински и Соловки, на съответния градус дължина и ширина, върху собствения си чернозем обитава открай време помешчичето Трифон Семьонович. Фамилното име на Трифон Семьонович е дълго като думата „естествоизпитател“ и произлиза от много звучна латинска дума, означаваща една от многобройните човешки добродетели. Десетините чернозем, които той притежава, наброяват 3000. Имението му, защото е имение, а той е помешчик, е заложено и се продава. Продажбата му е почнала по времето, когато Трифон Семьонович още не е бил плешив, влачи се и до ден-днешен и поради лековерието на банката и гъвкавостта на Трифон Семьонович напредва невероятно бавно. Тази банка все някой ден ще фалира, защото Трифон Семьонович, подобно на себеподобните, чието име е легион, рублите е прибрал, но лихви не плаща, а и да плаща от време на време, плаща с такива церемонии, с каквито добрите хора дават копейчица за бог да прости и за изграждането на храм. Ако този свят не беше този свят и наричаше нещата с истинските им имена, Трифон Семьонович нямаше да го наричат Трифон Семьонович, ами другояче; щяха да го наричат така, както наричат по начало конете и кравите. Откровено казано, Трифон Семьонович си е истинско говедо. Приканвам го сам да се съгласи. Ако тази покана стигне до него (той преглежда от време на време „Стрекоза“), навярно няма да се разсърди, защото е човек с разбиране, и ще се съгласи напълно с мен, а, току-виж, ми отпуснал великодушно наесен и десетина антоновски ябълчици, задето не съм бялнал на свет предългото му фамилно име, а съм се ограничил този път със собственото му име и презимето. Няма да се залавям да описвам всички добродетели на Трифон Семьонович: това е дълга работа. За да побереш целия Трифон Семьонович с ръцете и краката, трябва да седнеш да пишеш поне толкова време, колкото е седял Евгений Сю над своя дебел и дълъг „Скитник Евреин“. Няма да споменавам нито за шмекериите му, когато играе преферанс, нито за неговата политика, по силата на която той не плаща нито дълговете си, нито лихвите, нито за шегите, които си прави със свещеника и с дякона, нито за разходките му на кон през селото в костюм от времето на Каин и Авел, ще се огранича само с една сцена, характеризираща отношението му към хората, за възхвала на които неговият тричетвъртивековен опит е съчинил следната скоропоговорка: „Селячета, чудачета, простачета, магарета — биха ги на «магаре».“ През едно прекрасно във всяко отношение утро (беше в края на лятото) Трифон Семьонович се разхождаше по дългите и по късите алеи на своята разкошна градина. Всичко, което вдъхновява господа поетите, беше пръснато наоколо му с щедра ръка в огромно количество и сякаш говореше и пееше: „На, взимай, човече! Наслаждавай се, докато не е дошла есента!“ Но Трифон Семьонович не се наслаждаваше, защото далеч не е поет, пък и тъкмо това утро душата му особено жадно вкусваше хладен сън, както правеше винаги, когато господарят й имаше чувството, че е загубил. Зад Трифон Семьонович шествуваше неговият верен волнонаемен Карпушка, дядка на около шестдесет години, и се озърташе наляво и надясно. Този Карпушка с добродетелите си едва ли не превъзхождаше самия Трифон Семьонович. Той великолепно лъска ботуши, още по-хубаво беси излишните кучета, краде всички и всичко и неподражаемо шпионира. Цялото село го нарича „опричник“1, както го е кръстил сполучливо писарят. Рядко минава ден селяните и съседите да не се оплачат на Трифон Семьонович от нравите и обичаите на Карпушка; но тези оплаквания отиват на вятъра, защото Карпушка е незаменим в стопанството на Трифон Семьонович. Трифон Семьонович, когато отива на разходка, винаги взима със себе си своя верен Карп: хем е по-безопасно, хем е по-приятно. Карпушка носи в себе си неизчерпаем извор на какви ли не измишльотини, остроумия, вицове и притежава неспособността да мълчи. Той непрекъснато разказва нещо и мълчи само когато слуша нещо интересно. През описваното утро той вървеше след своя господар и му разказваше дълга история за някакви двама гимназисти с бели каскети, които яздели с пушки покрай градината и умолявали него, Карпушка, да ги пусне в градината да половуват, как тези двама гимназисти го съблазнявали с петдесет копейки и как той, знаейки много добре кому служи, отхвърлил с негодувание петдесетте копейки и насъскал срещу гимназистите Каштан и Сивко. Като приключи с тази случка, той взе да изобразява с ярки краски възмутителния начин на живот на селския фелдшер, но изображението не му се удаде, защото от гъсталака ябълки и круши до ушите на Карпушка стигна подозрително шумолене. Като чу шумоленето, Карпушка сдържа езика си, наостри уши и взе да се вслушва. Като се убеди, че наистина се чува шум и че този шум е подозрителен, той дръпна господаря си за пеша и полетя като стрела в посока на шума. Предчувствувайки скандалче, Трифон Семьонович трепна, заситни със старческите си крачета и затича подир Карпушка. Имаше защо да тича… В края на градината, под стара клонеста ябълка, стоеше селска мома и дъвчеше; до нея пълзеше на колене млад, широкоплещест момък и събираше по земята окапалите от вятъра ябълки; зелените хвърляше в храстите, а зрелите поднасяше любовно върху широка сива длан на своята Дулцинея. Дулцинеята явно не се страхуваше за стомаха си и ядеше ябълките една след друга и с голям апетит, а момъкът пълзеше и събираше, съвсем забравил себе си, и мислеше единствено за Дулцинеята.
1
човек от специалната войска на руския цар Иван IV, Грозни, силна опора на неговата власт. Синоним на много жесток човек. — Б. пр.