Зарадвай ме

Светлана Фидосиева, Бойко Бетов Зарадвай ме

Зарадвай ме
с малки неща —
обичам
неважните,
незначителните,
незабележимите,
неизползваните
често жестове,
процеса на раждане
на усмивката
ми харесва повече
от смеха,
не ме обладавай —
свий ми стомаха
на топка,
не флиртувай,
не чакай покана,
зарадвай ме,
тъй просто е…
с малките радости
изпод ръцете ти…

между пръстите ми
и струните ти
полъх от пръсти,
потрепване на струна,
пръстите
не
докосват струните,
само полъха
свири по
потрепването,
звука
и полъха
се любят,
между
пръстите
и
струните
ще се роди
най-чистата
мелодия…
между пръстите ти изтича косата ми
и струните ми вибрират
полъх от пръсти, неканен, но чакан,
потрепване на струна,
цигулката мелодира,
пръстите
не трябва
да докосват струните,
за раждането
на мелодията
са достатъчни
Различното и Неусетеното

първо се ражда
мелодията,
после звука,
има
сълзи
в очите ми
дошли
да разпръснат
мелодията
в звуци
и
да я чуеш

процесите на раждане
на усмивката,
на мелодията,
на поемането на въздух,
на цъфтенето,
на въздишането,
на отпускането
имат общо начало —
чуването
на сълзите,
не съм спирала
да ги слушам

една звезда в окото,
но само още звезда
после ъгълчето на устните,
но само то,
между тях
океан от чувства,

зарадвай ме
с прилив,
покана за
полъх
от потрепването
на пръстите,
целувката
в ъгълчето на устните
не е измислица,
тя се дава когато
звездата в очите
стане истинска
дори да е бездънен океана,
шумее прилива
в тъмнината
„непозната си,
непозната…“

като непознат
инструмент
е тялото ми,
толкова
натегнати са
струните,
като
на контрабас,
който
държиш
между бедрата си
и напразно
с безимения пръст
се мъчиш
да изсвириш
най-ниската октава

в натегнатите струни
на контрабаса
не играе безименния пръст,
не свири така —
попитай душата си,
мелодията
между бедрата се ражда
от най-ниската октава
изсвирена с цяла длан,
от нареждането
на пръсти върху грифа,
контрабаса е труден инструмент —
място за пръстите няма,
в това му е драмата

отпускам струните,
нека си почиват
до концерта
следващ,
когато ще ги опънеш
за най-ниската мелодия
в изпотената си длан,
тя е в мен
още преди
и да си
помислила
за нея,
ето я…
но само
ритъма

оркестрантите прибраха
инструментите си,
остана свита на топка мелодия
в празната зала,
чувам,
усещам
тоновете на сърцено ми — ти…
звездата преля
и хукна към ъгълчето,
задишаха заедно,
нека аз да измисля ритъма
на мелодията ти,
продиктувай ритъма на
сърцето ни

да,
ще бъдеш
неравноделен ритъм
на прибоя
в най-чистото
предутринно затишие,
когато пясъка на дюните
навътре във брега
сънува изблици от пръски,
но росата само меко ляга
по малкото треви
и то да ги нахрани,
за друго
няма сила…
ще бъдеш ли прибоя ти далечен
в най-чистото предутринно затишие,
най-ниското звучене в неравноделен ритъм

крачетата на паяците вплитат
неравноделността в росата,
в настъпващото светло,
по цъфналите думи с „о“
далечно слабо
си играе с близко силно,
най-ниско тихото
звучене преминава
през артерията до вените,
където сърцето е препятствие

ти си от съня мелодия,
само в съня
може така да се Обича
без страх,
без очакване,
без съмнение,
сякаш цял живот
си ми звучала,
а сега
в съня ми
като трела си
забравена на птица,
като вдишване дълбоко
на плачещо дете
между два
поредни писъка…
и ме разгоряваш

спиш ли…
пустинята днес
разцъфтя,
спиш ли…
изпий с мен
бутилка невидимост
спиш ли…
потрепват клепачите,
търсят ръцете,
насън ли
накърмих те
и от твоята чаша отпих,
спиш…
очакваш ме,
има значение
връщането ми в
пустинята — рая

в пустинята се будя
поглеждам те — поглеждаш ме
и понеже няма със
какво да ме накърмиш
отново ме приспиваш
далеч от погледите чужди,
а после връщаш се
от утре за днес
да ни откраднеш нежност…
и да тръгне
млякото ти
още преди
да се събудя…
отново…
но във рая