Зарадвай ме

Светлана Фидосиева, Бойко Бетов Зарадвай ме

Зарадвай ме
с малки неща —
обичам
неважните,
незначителните,
незабележимите,
неизползваните
често жестове,
процеса на раждане
на усмивката
ми харесва повече
от смеха,
не ме обладавай —
свий ми стомаха
на топка,
не флиртувай,
не чакай покана,
зарадвай ме,
тъй просто е…
с малките радости
изпод ръцете ти…

между пръстите ми
и струните ти
полъх от пръсти,
потрепване на струна,
пръстите
не
докосват струните,
само полъха
свири по
потрепването,
звука
и полъха
се любят,
между
пръстите
и
струните
ще се роди
най-чистата
мелодия…
между пръстите ти изтича косата ми
и струните ми вибрират
полъх от пръсти, неканен, но чакан,
потрепване на струна,
цигулката мелодира,
пръстите
не трябва
да докосват струните,
за раждането
на мелодията
са достатъчни
Различното и Неусетеното

първо се ражда
мелодията,
после звука,
има
сълзи
в очите ми
дошли
да разпръснат
мелодията
в звуци
и
да я чуеш

процесите на раждане
на усмивката,
на мелодията,
на поемането на въздух,
на цъфтенето,
на въздишането,
на отпускането
имат общо начало —
чуването
на сълзите,
не съм спирала
да ги слушам

една звезда в окото,
но само още звезда
после ъгълчето на устните,
но само то,
между тях
океан от чувства,
не бърза да прелее
през бреговете
на очите,
на устните,
чака прилива
роден
от сърцето
на Луната

зарадвай ме
с прилив,
покана за
полъх
от потрепването
на пръстите,
целувката
в ъгълчето на устните
не е измислица,
тя се дава когато
звездата в очите
стане истинска
дори да е бездънен океана,
шумее прилива
в тъмнината
„непозната си,
непозната…“

като непознат
инструмент
е тялото ми,
толкова
натегнати са
струните,
като
на контрабас,
който
държиш
между бедрата си
и напразно
с безимения пръст
се мъчиш
да изсвириш
най-ниската октава

в натегнатите струни
на контрабаса
не играе безименния пръст,
не свири така —
попитай душата си,
мелодията
между бедрата се ражда
от най-ниската октава
изсвирена с цяла длан,
от нареждането
на пръсти върху грифа,
контрабаса е труден инструмент —
място за пръстите няма,
в това му е драмата

отпускам струните,
нека си почиват
до концерта
следващ,
когато ще ги опънеш
за най-ниската мелодия
в изпотената си длан,
тя е в мен
още преди
и да си
помислила
за нея,
ето я…
но само
ритъма

оркестрантите прибраха
инструментите си,
остана свита на топка мелодия
в празната зала,
чувам,
усещам
тоновете на сърцено ми — ти…
звездата преля
и хукна към ъгълчето,
задишаха заедно,
нека аз да измисля ритъма
на мелодията ти,
продиктувай ритъма на
сърцето ни

да,
ще бъдеш
неравноделен ритъм
на прибоя
в най-чистото
предутринно затишие,
когато пясъка на дюните
навътре във брега
сънува изблици от пръски,
но росата само меко ляга
по малкото треви
и то да ги нахрани,
за друго
няма сила…
ще бъдеш ли прибоя ти далечен
в най-чистото предутринно затишие,
най-ниското звучене в неравноделен ритъм

крачетата на паяците вплитат
неравноделността в росата,
в настъпващото светло,
по цъфналите думи с „о“
далечно слабо
си играе с близко силно,
най-ниско тихото
звучене преминава
през артерията до вените,
където сърцето е препятствие

ти си от съня мелодия,
само в съня
може така да се Обича
без страх,
без очакване,
без съмнение,
сякаш цял живот
си ми звучала,
а сега
в съня ми
като трела си
забравена на птица,
като вдишване дълбоко
на плачещо дете
между два
поредни писъка…
и ме разгоряваш

спиш ли…
пустинята днес
разцъфтя,
спиш ли…
изпий с мен
бутилка невидимост
спиш ли…
потрепват клепачите,
търсят ръцете,
насън ли
накърмих те
и от твоята чаша отпих,
спиш…
очакваш ме,
има значение
връщането ми в
пустинята — рая

в пустинята се будя
поглеждам те — поглеждаш ме
и понеже няма със
какво да ме накърмиш
отново ме приспиваш
далеч от погледите чужди,
а после връщаш се
от утре за днес
да ни откраднеш нежност…
и да тръгне
млякото ти
още преди
да се събудя…
отново…
но във рая