Гийермо дел Торо и Чък Хоган
Заразата
Посвещава се на всички кошмари, минали и настоящи, и на всички чудовища в детската ми стая:
Дано никога не ме оставите на мира.
— ГДТ
На моята Лайла
— ЧХ
Легендата за Юзеф Сарду
— Имало едно време един великан — започна бабата на Ейбрахам Сетракян.
Очичките на малкия Ейбрахам светнаха и зелевият борш в дървената купа тутакси стана по-вкусен. Е, или поне не чак толкова чеснов. Беше бледо момче, хилаво и болнаво. Докато си ядеше супата, баба му, решена да го угои, седеше насреща му и го залисваше, запрела къделята вълна.
Бубе мейсех. „Бабини деветини“. Приказка. Легенда.
— Син на албански велможа бил той. А името му било Юзеф Сарду. По-висок бил Господаря Сарду от всеки друг мъж. По-висок от всеки покрив в селото. Ниско трябвало да се кланя, за да мине през всяка врата. Ала високият му ръст бил бреме. Болест му било по рождение, не благословия. Мъка било за младия мъж. Мускулите му нямали сила да крепят дългите му тежки кокали. Чак му било трудно да върви понякога. Подпирал се на бастун, един висок прът — по-висок от тебе — със сребърна дръжка, изваяна като вълча глава. Туй бил фамилният им герб.
— Да, бубе? — рече Ейбрахам между две пълни лъжици.
— Това му била ориста в живота и тя го научила на смирение, което си е голяма рядкост за един благородник. Голямо състрадание изпитвал към бедните, отрудените, болните. Най-скъп бил на децата в селото, а големите му дълбоки джобове — колкото торби за ряпа — били вечно издути с дрънкулки и сладки. Самият той нямал кой знае какво детство. Стигнал бащиния си ръст едва на осем, а на девет вече го надвишил с една глава. Слабостта и височината му карали баща му тайно да се срамува. Но Господаря Сарду бил наистина добър великан. За него се говорело, че гледа отгоре всекиго, но не гледа отгоре на никого.
Бабата замълча и кимна на внука си, подканяйки го да гребне нова лъжица. Момчето сдъвка от свареното червено цвекло, знайно като „бебешко сърчице“ заради цвета му, формата и тънките жилки из него.
— Да, бубе?
— Също тъй обичал много дивата природа и не го влечала жестокостта на лова… Но бил благородник и мъж с висок сан, та като станал на петнайсет, баща му и чичовците му го задължили да ги придружи на шест седмична ловна експедиция до Армения.
— Докъде, бубе? — ококори се Ейбрахам. — Великанът, той тука ли е дошъл?
— До северната земя, кадшиел. Тъмните лесове. Хората на Сарду не дошли да ловят глиган или мечка, или пък лос. Дошли да ловят вълк, семейния им знак, герба на дома Сарду. Дошли да уловят ловуващ звяр. Преданията на рода им казвали, че яденето на вълче месо давало на мъжете Сарду храброст и сила, а бащата на младия господар вярвал, че това може да изцери хилавите мускули на сина му.
— Да, бубе?
— Пътуването им било дълго и мъчително, а и лошото време ужасно им пречело, но Юзеф се държал много мъжки. Никога допреди не бил пътувал далече от родното село, а погледите, които получавал от непознати по пътя, го карали да се срамува. Като стигнали тъмния лес, горите наоколо му оживели. Нощем из дърветата гъмжало от стада животни, досущ като бегълци, подгонени от убежищата им, от бърлоги, гнезда и леговища. Толкова много животни, че ловците не можели да заспят нощем в бивака си. Някои искали да си идат, но натрапчивото желание на стария Сарду се налагало над всичко друго. Нощно време чували воя на вълците, а той ужасно искал да хванат един за сина си, единствения му син, чието великанство било чума за рода на Сарду. Искал да прочисти дома Сарду от това проклятие, да ожени сина си и той да създаде много и здрави наследници.
— И станало тъй, че баща му тръгнал по дирите на вълк и пръв се отделил от другите малко преди да ги застигне втората вечер. Цяла нощ го чакали останалите, а на разсъмване се пръснали да го дирят. И станало тъй, че един от братовчедите на Юзеф не се завърнал да пренощува при тях. И тъй нататък, един по един, нали ме разбираш.
— Да, бубе?
— Докато най-накрая останал само Юзеф, момчето-великан. На другия ден той тръгнал и на едно място, където претърсвали преди, намерил тялото на баща си и на всичките си братовчеди и чичовци, проснати пред входа на подземна пещера. Черепите им били натрошени с голяма сила, но телата им останали неизядени. Досетил се, че са убити от звяр с огромна сила, но не от глад или от страх. Представа си нямал защо, макар да усещал, че го наблюдава, а може би дебне дори, някакво същество, спотайващо се в онази тъмна пещера.